Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си кучи син! — процеди тя през зъби и се изправи на колене и така се примъкна по кожата по-близо до него, за да излее върху му цялата си ярост. — Само смей да ми кажеш пак, че ме обичаш! Ще видиш ти!

Сега вече и той се разгневи.

— Не бой се, няма да ти го кажа! Не си ме поканила, за да ти го кажа, нали? Моите чувства не те засягат ни най-малко, Джъстийн. Ти ме извика, за да направиш експеримент със собствените си чувства, без изобщо да ти мине през ума дали това е почтено спрямо мен.

Но преди тя да се дръпне, той се пресегна, хвана я над лактите и я стисна здраво между коленете си. Гневът й се изпари начаса. Тя се облегна с длани на бедрата му и повдигна лице. Но той не я целуна. Пусна ръцете й и се извърна да изгаси лампата, после поотхлаби тялото й, облегна глава назад и тя не можа да разбере дали като остави само горящите въглени да осветяват стаята, той смяташе да я приласкае, или просто искаше да прикрие израза на лицето си. Неуверена, боейки се да не бъде отблъсната, тя чакаше да й подскажат как да постъпи. Трябваше да разбере по-рано, че с човек като Рейн не бива да си играе. Както не можеш да си играеш със съдбата. Защо да не склони глава на скута му и да каже: Рейн, обичай ме — имам нужда от теб и те моля да ми простиш. О, ако започнеха да се любят, може би в нея нещо щеше да се освободи и чувствата щяха да се отприщят…

Все още затворен в себе си, недостъпен, той я остави да свали сакото и връзката му, но когато стигна до копчетата на ризата, тя разбра, че нищо няма да се получи. Инстинктивното изкуство да влага еротика и в най-обикновените жестове не беше в репертоара й. Ето че се оказа много важно, а тя изобщо не го владееше. Пръстите й се отпуснаха, устните й се нацупиха. Тя се разплака.

— О, недей! Херцхен, миличка, не плачи! — Той я притегли в скута си, положи главата й на рамото си, обгърна я. — Извинявай, херцхен, не исках да те разплача.

— Разбра ли сега? — продума тя, хлипайки. — Не ме бива за нищо. Нали ти казах, че няма никакъв смисъл. Рейн, толкова много исках да те задържа, но знаех, че няма да мога, щом разбереш каква съм ужасна!

— Разбира се, че не се получава. Та как ще се получи, като не ти помагам. — Той я хвана за косата и приближи лицето й до своето, целуна клепачите й, мокрите й бузи, ъгълчетата на устата й. — Вината е моя, херцхен, а не твоя. Исках да ти отмъстя, исках да видя докъде можеш да стигнеш без моя помощ. Но, изглежда, съм те разбрал погрешно, нали? — Гласът му стана по-плътен, по-германски. — Щом го искаш, добре; само че ще го направим заедно.

— Рейн, моля ти се, нека да се откажем! Липсва ми нещо, без което не може. Само ще те разочаровам.

— Не ти липсва, херцхен, нали те виждам на сцената. Как можеш да се съмняваш в себе си, когато си с мен?

В думите му имаше толкова истина, че сълзите й пресъхнаха.

— Целуни ме както в Рим — прошепна тя.

Но тази целувка съвсем не беше като в Рим. Тогава беше някак буйна, внезапна, като взрив, сега целувката му беше упойващо дълбока — да я вкуси, да я вдъхне, да я усети и лека-полека да се отдаде на истинска чувствена наслада. Пръстите й се заеха пак с копчетата, неговите — с ципа на роклята й, после дланта му покри нейната и я мушна под ризата си върху кожата с гъсти меки косми. Ненадейно властният натиск на устните му върху шията й събуди у нея толкова остра безпомощност, че почувствува как премалява, как пада, докато се намери по гръб на меката козина, Рейн наведен над нея. Беше без риза — тя не видя повече, само отблясъците на огъня очертаваха плещите му, сведени над нея, само красивата строга уста. Решена твърдо да изличи тази строгост завинаги, тя вплете пръсти в косата му и го накара да я целува отново и отново, по-силно и по-силно.

Какво усещане! Като да се завърнеш у дома, откривайки с устни, ръце и тяло всяка частица от него — познат и същевременно приказен и нов. И докато светът за нея се смаляваше до ивичката сияние от камината, разсейващо тъмнината, тя се отдаде на всяко негово желание и узна нещо, което той сполучливо бе крил, откакто я познаваше — че я бе любил мислено хиляди пъти. Подсказа й го опитът и току-що събудената й интуиция. Беше напълно обезоръжена. С друг мъж тази интимност и поразителна чувственост биха я отблъснали, но той я накара да разбере, че тези неща са изцяло и само в нейна власт. И тя пое властта си над тях. Докато най-сетне, усетила в обръча на прегръдката си чак очертанията на костите му, тя потърси края с вик.

Райнер навярно беше поддържал огъня, защото, когато слабата светлина на лондонското утро проникна през завесите, в стаята беше още топло. Когато той понечи пак да стане, Джъстийн го усети и уплашено се вкопчи в ръката му.