Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Сигурно — съгласи се той вежливо.

— Тогава до събота вечер, нали? — уточни тя. — Към шест часа, за да може спокойно да изготвим мирния договор с помощта на една-две бутилки, а като постигнем задоволителен компромис, да имам време и да се нахраня. Съгласен?

— Разбира се. Довиждане, херцхен.

Връзката беше веднага прекъсната, защото тя рязко окачи слушалката; той задържа своята още малко в ръка, вдигна рамене и я остави на вилката. Дявол да я вземе Джъстийн! Тя започваше да му пречи на работата.

Продължи да му пречи и през следващите няколко дни, макар че едва ли някой го забелязваше. В събота вечер малко след шест той се появи на вратата й с празни ръце както обикновено, защото Джъстийн не се радваше на подаръци. Към цветята беше безразлична, бонбони не ядеше, а по-скъп дар просто би захвърлила в някой ъгъл, докато го забрави. Единствените подаръци, които Джъстийн ценеше, бяха от Дейн.

— Шампанско преди вечеря? — погледна я той изненадан.

— Мисля, че случаят го изисква. Това е първото ни скарване и първото ни сдобряване — отвърна тя убедително и му посочи едно удобно кресло, а тя, настанена на светлокафява кожа от кенгуру, разтвори леко уста, сякаш беше репетирала вече отговорите на всичко, което очакваше да чуе от него.

Само че на него не му беше до разговор — поне докато не прецени по-добре настроението й — и просто я наблюдаваше мълчаливо. Преди да я беше целунал, се държеше без усилие доста резервирано с нея, но като я видя отново за пръв път оттогава, разбра, че занапред това ще му е много трудно.

Вероятно и на стари години лицето и поведението и пак ще излъчват нещо детско — истинската женственост като че ли все ще я отминава. Хладният, егоцентричен, логичен разум взимаше връх над всичко у нея, но за него тя притежаваше такова силно очарование, че той се съмняваше дали изобщо някога би могъл да я замени с друга жена. Нито веднъж не си беше задавал въпроса дали си заслужава да води такава дълга борба. Философски погледнато — едва ли. Но какво от това? Тя беше една цел, един стремеж.

— Много си хубава тази вечер, херцхен — каза той най-сетне, като чукна чашата си с шампанско в нейната с жест, означаващ едновременно наздравица и зачитане на противника.

В малката открита викторианска камина пламтеше огън, но на Джъстийн, свила се наблизо с поглед, прикован в Райнер, изглежда, не й беше горещо. Тя остави чашата си, която издрънча, върху етажерката над камината и седна с ръце, обвити около коленете, а босите й крака бяха скрити под диплите на черната рокля.

— Не мога да търпя заобикалките — заяви тя. — Сериозно ли го каза, Рейн?

С дълбоко облекчение той се облегна назад в креслото си.

— Какво да съм казал сериозно?

— Онова, в Рим… Че ме обичаш.

— Това ли била работата, херцхен?

Тя отмести очи от него, вдигна рамене, погледна го пак и кимна:

— Ами да, разбира се.

— Защо пак повдигаш този въпрос? Ти ми отговори тогава и аз смятах, че тази вечер ме каниш не за да ровим в миналото, а да направим план за бъдещето.

— О, Рейн, държиш се, като че ли аз го правя на въпрос! Но дори и да е така, не разбираш ли защо?

— Не, не разбирам. — Той остави чашата си и се наведе напред, за да я наблюдава по-отблизо. — Ти ми даде да разбера по много убедителен начин, че не желаеш да имаш нищо общо с любовта ми и се надявах, че поне ще имаш благоприличието да не говориш за това.

Тя не беше предполагала, че тази среща — независимо какъв ще е завършекът — ще бъде толкова тягостна; та нали в края на краищата той беше молителят и трябваше смирено да я чака да промени решението си. А той, напротив, беше разменил неусетно позициите. Така че тя изведнъж се оказа непокорната ученичка, която трябва да отговаря за някаква глупава лудория.

— Слушай, приятелю, ти си този, който промени статуквото, а не аз! Не те поканих тази вечер, за да моля за прошка великото наранено „аз“ на Хартхайм!

— Да се отбраняваш ли започна, Джъстийн?

Тя се размърда нервно.

— Да, по дяволите! Как успяваш да го постигнеш, Рейн? О, как ми се ще поне веднъж да ми доставиш удоволствието аз да съм по-силната!

— Ако го направя, ще ме изхвърлиш като мръсен парцал — отвърна й той с усмивка.

— Нищо не ми пречи и сега да го направя, приятелю!

— Глупости! Щом не си го направила досега, няма да го направиш никога. Ще продължаваш да се виждаш с мен, защото те държа в напрежение — никога не знаеш какво можеш да очакваш от мен.

— Затова ли ми каза, че ме обичаш? — попита тя с болка. — Това номер ли беше, за да ме държиш в напрежение?