Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Като затвори вратата, тя се облегна за момент на стената. Рейн я обичаше. Но когато се опита да му позвъни в стаята, телефонистката й каза, че е напуснал хотела и заминал за Бон.

Нищо. Може би е по-добре да изчака и да го види в Лондон. Ще му се извини много искрено в писмо с въздушна поща и ще му предложи да вечерят заедно, когато той има път към Лондон. Не смяташе, че го познава напълно, но в едно не се съмняваше — той щеше да дойде, защото никак не беше злопаметен. А откакто се занимаваше с външна политика, Англия беше една от страните, които посещаваше най-редовно.

— Почакай, моето момче — говореше тя на огледалото, където вместо собственото си лице виждаше сякаш неговото. — Ако не направя Англия най-важната ти външнополитическа цел, да не ми е името Джъстийн О’Нийл.

И през ум не й минаваше, че що се отнася до Рейн, точно за името й беше въпросът. Тя беше определила своя стил на живот и той не включваше брака. Изобщо не се сещаше, че Рейн може би иска да я превърне в Джъстийн Хартхайм. Сега беше заета само с това да си спомня вкуса на целувката му и да мечтае за още.

Оставаше й само да каже на Дейн, че не ще може да го придружи в Гърция, но това нямаше да е трудно. Дейн щеше да я разбере както винаги. Но все пак той не биваше да знае всички причини, които я спираха да замине за Гърция. Колкото и да обичаше брат си, никак не й се щеше да слуша някоя от строгите му проповеди. Той искаше тя да се омъжи за Райнер и ако узнаеше какви са намеренията й, щеше да я замъкне със себе си в Гърция дори ако трябваше да я отвлече насила. Което не стигнеше до ушите на Дейн, нямаше да легне и на сърцето му.

Мили Рейн — гласеше краткото писмо. — Съжалявам, че онази нощ избягах като дива коза — не знам какво ме прихвана. Беше такъв напрегнат ден и изобщо… Моля те да ми простиш, че се държах като последна глупачка. Срамувам се от себе си, че направих такъв въпрос от нищо. Но ми се струва, че и на теб ти беше дошло малко множко този ден, та взе да говориш за любов и такива работи. Затова ти предлагам следното: ти да не ми се сърдиш и аз да не ти се сърдя. Нека да си останем приятели, моля ти се. Не бих понесла да се скарам с теб. Следващия път, като дойдеш в Лондон, ела да вечеряме заедно и ще изготвим официално мирния договор.

Подписът беше както обикновено само „Джъстийн“. Никакви нежни думи — тя изобщо не употребяваше такива. Смръщен, той се мъчеше да вникне в простичките кратки изречения, сякаш да вникне в мислите й, които се крият зад тях. Без съмнение му предлагаше приятелство, но само това ли? Той въздъхна, принуден да си даде за съжаление положителен отговор. Здравата я беше изплашил, а щом държеше да запази приятелството си с него, той явно значеше много за нея. Но дълбоко се съмняваше дали тя самата разбира какво точно изпитва към него. След като знаеше вече, че той я обича и ако се познаваше достатъчно добре да си даде сметка, че и тя го обича, щеше да го каже направо в писмото си. Но защо все пак се беше върнала в Лондон, вместо да иде в Гърция с Дейн? Той не си правеше илюзии, че е заради него, но въпреки това тази надежда се прокрадна в мислите му и развеселен, той позвъни на секретарката си. Беше десет часът сутринта по Гринуич — най-подходящият момент да я намери в къщи.

— Свържете ме с апартамента на мис О’Нийл в Лондон — нареди той и докато секундите се точеха, чакаше смръщен, подръпвайки вътрешните крайчета на веждите си.

— Рейн! — чу се гласът на Джъстийн, явно много зарадвана. — Получи ли ми писмото?

— Току-що.

Тя деликатно направи пауза и попита:

— И кога ще дойдеш на вечеря?

— Ще бъда в Англия в петък и събота. Много скоро ли е?

— Не, ако събота вечер те устройва. Правя репетиции за Дездемона и в петък ми е невъзможно.

— Дездемона ли?

— Ама ти не знаеш! Клайд ми писа в Рим да ми предложи ролята. В ролята на Отело — Марк Симпсън, режисьор — лично Клайд. Не е ли прекрасно! Върнах се в Лондон с първия самолет.

Той закри очи с длан, благодарен, че секретарката му е чак оттатък и не може да види лицето му.

— Джъстийн, миличка, това е великолепна вест — успя той да изрече зарадвано. — Аз пък се чудех какво ли те е накарало да се върнеш в Лондон.

— О, Дейн ме разбра — заобяснява тя весело — и дори донякъде беше доволен, че ще пътува сам. Той просто беше съчинил това, дето ще му трябвам, за да го ръчкам непрекъснато да се върне у дома, но в същност е било, за да не се почувствувам изведнъж изолирана от живота му, след като е станал свещеник.