Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Но междувременно новина като днешната заслужаваше да се отпразнува по някакъв начин. Все още не беше готова за Рейн, но наблизо имаше други хора, с които да сподели радостта си. Тя си обу обувките и отиде в другия край на коридора, където беше общата гостна на вуйчовците. Патси й отвори и тя влезе с разперени ръце, сияеща.

— Отваряйте бутилките! Ще играя Дездемона! — обяви тя със звънък глас.

В първия момент никой не и отговори, после Боб рече топло:

— Много хубаво, Джъстийн.

Радостта й не помръкна, а прерасна в неудържим възторг. Смеейки се, тя се отпусна в едно кресло и загледа вуйчовците си. Колко мили хора бяха! Нейната новина естествено не означаваше нищо за тях. Те нямаха и представа коя е Дездемона. Ако беше дошла да им съобщи, че се жени, Боб щеше да й отговори почти по същия начин.

Те бяха част от живота й, откакто се помнеше, но за жалост тя им беше обърнала гръб със същото пренебрежение, с което се отнасяше към всичко в Дройда. Вуйчовците — обобщаващо понятие, с което Джъстийн О’Нийл не се чувствуваше свързана. За нея те бяха просто един конгломерат, чиито членове се движеха насам-натам из Дройда, усмихваха й се свенливо и я отбягваха, ако имаше опасност да ги заговори. И не защото не са я харесвали, даваше си тя сметка сега, а защото са усещали колко е далеч от тях и са се чувствували неудобно. Но в Рим, който им беше съвсем чужд, а на нея — много близък, тя започваше да ги разбира по-добре.

Затоплена от нещо, което би могло да бъде обич към тях, Джъстийн обходи с поглед загрубелите, засмени лица едно след друго — Боб, жизнената сила на групата, управителя на Дройда, който при това беше и толкова деликатен; Джек, който като сянка следваше Боб навсякъде или просто много добре се разбираха двамата; Хюи, у когото имаше нещо дяволито, липсващо у другите, но който въпреки това беше досущ като тях; Джимс и Патси, положителния и отрицателния полюс на едно завършено цяло; клетия смазан Франк, единствения, когото терзаеха страхове и несигурност. Всички, с изключение на Джимс и Патси, бяха вече посивели, а Боб и Франк имаха дори съвсем бели коси, но иначе си бяха почти същите, каквито си ги спомняше от дете.

— Не знам дали бива да ти давам бира — колебаеше се Боб, застанал с ледена бутилка бира в ръка.

Само преди половин ден думите му биха я подразнили много, но сега тя беше твърде щастлива, за да се засяга.

— Слушай, миличък, знам, че и през ум не ти минаваше да ми предложиш чаша бира, докато разговаряхме с Рейн, но имай пред вид, че аз съм вече голяма и нищо няма да ми стане от една бира. Уверявам те, че в това няма нищо лошо. — И му се усмихна.

— Къде е Райнер? — попита Джимс, като взе пълната чаша от Боб и й я подаде.

— Скарахме се.

— С Райнер ли?

— Да. Но вината беше изцяло моя. По-късно ще говоря с него и ще му се извиня.

Никой от вуйчовците не пушеше. Макар че досега не си беше поисквала бира, Джъстийн неведнъж предизвикателно беше пушила пред тях, когато седяха и разговаряха с Райнер, сега обаче не можеше да събере достатъчно смелост да си извади цигарите и затова се задоволи с по-малката победа — бирата, като изгаряше от желание да я изпие жадно наведнъж, но се въздържа заради недоверчивите им погледи. Отпивай мънички глътки като дама, Джъстийн, дори да умираш от жажда.

— Рейн е свястно момче — каза Хюи, понамигвайки.

Сепната, Джъстийн внезапно осъзна защо бяха започнали изведнъж така да я уважават: беше си хванала мъж, какъвто те биха искали да имат в семейството.

— Да, наистина — отвърна тя кратко и смени темата. — Хубав ден беше, нали?

Всички глави кимнаха едновременно, дори и Франк, но като че ли на никого не му се говореше за това. Тя виждаше, че са много уморени, но не съжаляваше за хрумването си да ги посети. Необходимо й беше време да си припомни функциите на почти атрофираните си сетива и чувства, а вуйчовците й предлагаха отлична възможност за това. Там беше лошото да живееш сам — забравяш всичко отвъд себе си.

— Коя е Дездемона? — обади се Франк от сянката, в която се беше приютил.

Джъстийн се впусна оживено да обяснява, развеселена от ужаса им, като узнаха, че тя всяка вечер ще бъде удушвана, и се сети колко са изморени едва след като Патси се прозина половин час по-късно.

— Трябва да си вървя — каза тя и остави празната чаша. Не й бяха предложили втора, очевидно смятаха, че една е достатъчна за дама. — Благодаря ви за търпението да изслушате глупостите ми.

Боб беше много изненадан и смутен, когато тя го целуна за лека нощ. Джек се поотмести, но тя не го остави да й се изплъзне, а Хюи дори се зарадва на такова сбогуване. Джимс, цял почервенял, го понесе безмълвно. Тя не само целуна Патси, но го и прегърна, защото и той като нея беше един самотен остров. Но Франк не целуна — той си извърна главата и когато го прегърна, Джъстийн долови в него слабото ехо на някаква чувственост, която липсваше у другите. Клетият Франк! Защо ли е станал такъв?