Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Прекоси гръцката граница при Евзони, отвъд беше Солун. Италианските вестници бяха пълни със съобщения за революционния кипеж в Гърция; застанал до прозореца на хотелската си стая, откъдето се виждаха хилядите пламтящи факли, тревожно разлюлени в тъмната солунска нощ, той беше доволен, че Джъстийн не е с него.

„Па-пан-дре-у! Па-пан-дре-у!“ — ревяха тълпите, скандираха и се биеха на светлината на факлите до късно след полунощ.

Но революцията беше явление на градовете, където хората живеят нагъсто и в беднота, а набраздената Тесалийска равнина изглеждаше така, както сигурно са я видели и легионите на Цезар, поели през угарите към Помпей при Фарсала. Овчари спяха под сянката на опънати кожи, щъркели стърчаха на един крак в гнездата си над бели къщурки и навсякъде беше страхотно безводно. Тази кафява пустош без дървета, с дълбокото синьо небе му напомняше на Австралия. И той вдъхна уханието й, усмихвайки се на мисълта за дома. Мама ще разбере, като поговорят.

Малко преди Лариса пътят излезе на морето. Той спря колата и слезе. Тъмното като вино море на Омир, бистро синьо покрай брега, а навътре към заобления хоризонт — на морави петна като гроздове. Ниско долу на една зелена морава се виждаше малък кръгъл храм на колони, много бял на слънцето, а на склона на хълма зад него беше оцеляла една свъсена крепост на кръстоносци. Гърция, ти си много красива, по-красива от Италия, колкото и да я обичам. Но тук е същинската люлка — навеки.

Задъхан от нетърпение да стигне по-скоро в Атина, той пое пак, като караше червената спортна кола с пълна скорост по стръмните остри завои на прохода Донак, и се озова от другата страна във Вестия — поразителна панорама с маслинови горички, ръждивочервеникави хълмове, планини. Колкото и да бързаше, при Термопилите той се спря да погледне направения, кой знае защо, по холивудски маниер паметник на Леонид и неговите спартанци. На камъка пишеше: „Пътнико, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони.“ Това докосна някаква струна у него, сякаш думите придобиха ново значение, друг смисъл; той потръпна и побърза да си тръгне.

Слънцето, нажежено, се топеше, когато той спря за малко над Камена вурла; поплува в бистрата вода и през тесния проток насочи поглед към Евбея — тук трябва да е била Авлида, откъдето са отплували хилядата кораба към Троя. Течението беше силно и теглеше навътре, така че на гребците едва ли са били нужни много усилия. Старицата в черно от съблекалнята на плажа така се захласна да му се радва и да го гали, че му стана чак неудобно и едва успя да се отърве от нея. Купи набързо от близкия магазин два огромни козунака, подкара надолу по брега на Атика и пристигна в Атина, когато залязващото слънце тъкмо беше позлатило големия скалист хълм с безценната корона от бели колони.

Но Атина беше настръхнала и гневна, а откритото възхищение на жените го обиждаше; жените в Рим бяха по-сдържани, по-изтънчени. Тълпите се вълнуваха, на места ставаха бунтове, народът упорито искаше Папандреу. Не, Атина не беше на себе си — по-добре да иде другаде. Остави „Лагондата“ в един гараж и се качи на кораба за Крит.

И едва там — сред маслиновите горички, мащерката и планините — той намери покой. След дълго пътуване в един автобус, в който от вързопите квичаха кокошки и се носеше натрапчивата миризма на чесън, той намери една малка бяла странноприемница със сводеста колонада отпред и с три маси под чадъри, изнесени на тротоара. Пъстри гръцки торби висяха по стените като фенери. Имаше и австралийски евкалипти, посадени тук в почва, твърде безводна за европейските дървета. Приглушено боботеха полски машини, прахоляк се кълбеше на червени облаци.

Нощем спеше в стая, малка като килия, с широко отворени прозорци. В утринната тишина той си прочиташе молитвата и по цял ден се разхождаше. Никой не му пречеше и той не пречеше на никого. Само тъмните очи на селяните често се извръщаха бавно да го проследят с удивление и върху всяко лице се изписваше все по-широка усмивка. Беше горещо, много тихо и някак сънливо. Пълен покой. Дните се нижеха един след друг като зърната на броеница в грубите ръце на критяните.

Молеше се безмълвно, с чувство, с всичко, което го изпълваше — броеница от мисли, броеница от дни. Господи, аз съм само твой. Благодаря ти за добрините, които ми стори. За кардинала, за помощта му, за искреното му приятелство, за вярната му обич. За Рим и за възможността да бъда в самото ти сърце, да сведа чело пред теб в твоя храм, да почувствувам в сърцето си опората на твоята църква. Дори не съм достоен за благословията ти. Научи ме с какво да ти се отблагодаря. Не съм страдал достатъчно. Откакто започнах да ти служа, животът ми е една непрестанна пълна радост. Трябва да страдам — ти, който си страдал, знаеш това най-добре. Само страданието може да ме извиси над самия мен, за да те разбера по-добре. Защото това е смисълът на този живот — пътят към проумяване на загадката, която си ти. Забий копието си в гърдите ми, нека потъне там толкова дълбоко, че да не мога да го изтръгна! Накарай ме да страдам… Заради теб се отричам от всички други, дори от майка си, от сестра си и от кардинала. Ти единствен си моята болка и моята радост. Унижи ме и аз ще славя с песни любимото ти име. Унищожи ме и аз ще се възрадвам. Обичам те. Само теб…