Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

През тази първа година в училището Меги загуби бебешката си пухкавост и отслабна много, но не израсна твърде на височина. Навикна да си гризе ноктите чак до месото и трябваше да понесе сестра Агата да я развежда от чин на чин из цялото училище и да й показва пръстите, та да видят другите деца колко грозни са изгризаните нокти. При това почти половината деца между пет и петнадесет години гризяха ноктите си не по-малко от Меги.

Фий извади шишето с горчивата отвара от алое и намаза върховете на пръстите й с отвратителната течност. На всички от семейството беше поръчано да следят Меги да не измие лекарството, а когато другите момичета видяха в училище издайническите кафяви петна, тя едва не умря от срам. Щом лапнеше пръста си, вкусът беше неописуем, отвратителен и остър като дезинфекционния разтвор за овцете; погнусена, тя плюеше в кърпичката си и триеше езика си до кръв, за да махне вкуса. Даже Пади извади шибалката, която беше инструмент, много по-нежен от пръчката на сестра Агата, и Меги заподскача из стаята. Той не обичаше да бие децата си по ръцете, лицето или дупето, а само по краката. „И по краката боли колкото навсякъде другаде — казваше той, — а няма опасност да ги нараниш.“ Но въпреки горчивото алое, подигравките, сестра Агата и пръчката на Пади, Меги продължаваше да си гризе ноктите.

Най-голямата радост в живота й беше приятелството й с Тереза Анунцио — единственото нещо, което правеше училището поносимо. Едва дочакваше междучасието, за да може да прегърне Тереза през кръста и Тереза да я прегърне така, да седнат под голямата смокиня и да си говорят, говорят. Тереза разказваше за своето необикновено чуждоземско семейство, за безбройните си кукли и за чаеното сервизче от истински порцелан с китайски мотиви.

Когато видя този сервиз, Меги остана поразена. Имаше 108 парчета: изящни малки чашки и чинийки, по-големи чинии, чайник, захарница, каничка за сметана, мънички ножове, вилици и лъжици, точно като за куклите. Тереза имаше много играчки. Освен че беше много по-малка от сестрите си, тя беше дете на италианско семейство, което означаваше, че я обичаха силно, открито и че паричните възможности на баща й са на нейно разположение. Всяка гледаше на другата с благоговение и завист, макар че Тереза не жадуваше за суровото калвинистично възпитание на Меги, а я съжаляваше. Да не може да изтича при майка си да я прегърне и разцелува? Горката Меги!

Колкото до Меги, тя не беше в състояние да направи сравнение между майката на Тереза — лъчезарна, пълна и дребничка, и своята майка — стройна и винаги сериозна. Затова не си казваше: „Ще ми се мама да ме прегърне и да ме целуне…“, а: „Ще ми се майката на Тереза да ме прегърне и да ме целуне…“ Но въображението й беше заето много по-малко с такива нежности, отколкото с кукленския порцеланов сервиз за чай. Така изящен, тъничък и крехък! Толкова красив! Ех, да имаше и тя порцеланов сервиз, с който да даде на Агнес следобедния чай в истинска синьо-бяла чашка и на истинска синьо-бяла чинийка!

По време на петъчната служба в старата църква с хубавата причудлива маорска дърворезба по стените и маорска стенопис по тавана Меги коленичи и се помоли да има свой собствен порцеланов сервиз. Отец Хейс вдигна високо дарохранителницата, в която нафората смътно се виждаше в стъкления съд, инкрустиран с лъчи от скъпоценни камъни, и благослови сведените глави на богомолците. Но не и Меги, защото тя изобщо не видя нафората: мъчеше се да си спомни колко бяха чинийките в сервиза на Тереза. А когато маорите в галерията при органа запяха божествена песен, Меги вече се носеше в шемета на сините багри, далеч от католицизма и Полинезия.

Краят на учебната година наближаваше, а декември и нейният рожден ден вещаеха идването на лятото, когато Меги научи колко скъпо се плаща за поривите на сърцето. Седеше на едно високо столче до печката, за да й среши Фий косата както обикновено за училище. А това беше сложна работа. Косата на Меги беше естествено къдрава и майка й смяташе това за истинско щастие. Момичетата с прави коси, когато пораснеха, виждаха много зор, когато трябваше да превърнат в пищни вълнисти прически увисналите си редки кичури. За през нощта къдриците на Меги, стигащи почти до коленете й, биваха до болка навивани около парцалчета от стар бял чаршаф, накъсан на дълги ивици и всяка сутрин тя се покатерваше на столчето, за да махне Фий парцалчетата и да й разреши къдриците.

Фий хващаше един дълъг сноп коса в лявата си ръка и с четка в другата умело го завиваше около показалеца си, докато се получеше лъскаво дебело руло; тогава внимателно издърпваше пръста си и го разпущаше в дълга, завидно гъста букла. Тази процедура се повтаряше около дванадесет пъти, после къдриците отпред се прибираха на тила със свежо изгладена бяла тафтена панделка и Меги беше готова за деня. Всички останали момичета ходеха на училище с плитки и си разпускаха косите само при особени случаи, но по този въпрос Фий беше непреклонна. Меги трябва винаги да ходи с къдрици, колкото и скъпи да са минутите сутрин. Фий не разбираше колко неуместни бяха усилията й, тъй като косата на Меги и без това беше най-красивата в цялото училище, а като напомняше това ежедневно с къдриците й, навличаше й само завист и омраза.