Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Другите трима Клийри също се скупчиха около тях и останаха да пазят Меги, докато избие звънецът.

Тереза Анунцио дойде за малко на обяд — с остригана глава. Опита се да се нахвърли върху Меги, но момчетата веднага я отблъснаха. Докато отстъпваше, тя размаха във въздуха дясната си ръка със свит юмрук и удари с него лявата по бицепса — смайващ, загадъчен жест, който никой не разбра, но който момчетата жадно поеха и запомниха за бъдеща употреба.

— Мразя те — запищя Тереза. — Татко ми трябва да се махне оттук заради това, което направи баща ти. — Извърна се и побягна от двора с рев.

Меги стоеше с вдигната глава и правеше усилия да не заплаче. Извличаше поука. Няма значение какво мислят другите, няма, няма. Останалите момичета я отбягваха отчасти защото се страхуваха от Боб и Джек, отчасти защото родителите им, подочули за случая, им бяха наредили да стоят настрана: приятелството с Клийри обикновено навличаше неприятности. Така че Меги прекара последните няколко учебни дни напълно отлъчена. Дори сестра Агата съблюдаваше новата политика и си изливаше яда само върху Стюърт.

Както ставаше при рождените дни на всички малки деца, ако се случеха в учебен ден, така и празникът на Меги бе отложен за събота, когато тя получи мечтания порцеланов сервиз за чай с китайски мотиви. Той беше подреден върху изящна чуждоземска маса със столове, изработени в несъществуващото свободно време на Франк, а на едно от двете малки столчета беше настанена Агнес с нова синя рокля, ушита в несъществуващото свободно време на Фий. Меги се загледа жално във веселите синьо-бели мотиви, опасващи всеки един от малките предмети, в причудливи дървета с пухкави цветчета, в плетениците на мънички пагоди, в странно стихналата двойка птички и във фигурките на другите птици, полетели над извитото мостче. Те бяха загубили цялото си очарование. Тя се досещаше защо семейството се разоряваше да й купува онова, което смятаха, че най-силно желае. Затова тя покорно приготви чай за Агнес в малкия ъгловат чайник, изпълнявайки ритуала като в захлас. След това упорито продължи да си играе със сервиза години наред, без да счупи, нито да нащърби дори едно съдче. На никого не можеше да мине през ум, че тя ненавиждаше и сервиза, и синята масичка със столовете, и синята рокля на Агнес.

Два дни преди Коледа на 1917 г. Пади донесе седмичния си вестник и нов куп книги от библиотеката. Този път обаче той се залови най-напред с вестника. Редакцията беше заимствала нова идея от големите американски списания, каквито много рядко стигаха до Нова Зеландия: всички вътрешни страници бяха с материали за войната. Имаше мъгляви снимки от щурма на Австралийския и Новозеландския армейски корпус срещу непристъпните скали на Галиполския полуостров; дълги статии, възхваляващи смелостта на войниците от Южното полукълбо; биографии на всички австралийци и новозеландци, удостоени с Викторианския кръст — от основаването му досега, и прекрасен офорт върху цяла страница, изобразяващ австралиец от леката кавалерия на кон, с извадена сабя и дълги меки пера, втъкнати в подвитата периферия на шапката му.

При първата възможност Франк грабна вестника и жадно зачете статиите, като се опиваше от приповдигнатия им шовинистичен тон, а очите му блестяха странно.

— Татко, искам да отида! — каза той и почтително остави вестника на масата.

Фий се извърна рязко и разля яхнията по цялата печка, а Пади замръзна в уиндзорското кресло, забравил книгата си.

— Твърде млад си, Франк — отвърна той.

— Не съм! На седемнадесет години съм, татко. Вече съм мъж. Защо да стоя тук тихо и кротко, докато швабите и турците колят като добитък нашите хора? Крайно време е и един Клийри да направи нещо.

— Не отговаряш на възрастовите изисквания, Франк — няма да те вземат.

— Ще ме вземат, ако ти не си против — възрази веднага Франк, впил тъмните си очи в лицето на Пади.

— Но аз съм против. Сега работиш само ти и парите, които печелиш, са ни нужни, знаеш много добре.

— В армията също ще ми плащат.

— Ха, войнишка заплата — изсмя се Пади. — Има повече сметка да си ковач в Уахин отколкото войник в Европа.

— Но като отида там, може би ще ми се удаде да стана нещо повече от ковач. Това е единственият начин да изляза оттук, татко.

— Глупости! Бога ми, момче, не знаеш какво говориш. Войната е ужасно нещо. Аз съм роден в страна, която е воювала хиляда години, и знам по-добре от теб. Не си ли чувал какво разправят онези, които са участвали в Бурската война? Като ходиш толкова често в Уахин, вслушай се следващия път. Във всеки случай прави ми впечатление, че проклетите англичани използват австралийските и новозеландските войници като пушечно месо за оръдията на врага там, където не искат да хабят своите хора. Видя ли как онзи самохвалко Чърчил изпрати нашите в такава безсмислена битка като тази при Галиполи! Десет хиляди убити от общо петдесет хиляди. Двойно повече от средновековното наказание, когато са убивали по един на всеки десет души. Защо ти е да се биеш за майка Англия? Какво е направила тя за теб, освен че обезкърви колониите си? Ако отидеш в Англия, ще те гледат с пренебрежение, защото си от колониите. Не е застрашена нито Нова Зеландия, нито Австралия. Едно поражение може да бъде дори от полза за майка Англия. Крайно време е някой да й го върне за онова, което направи с Ирландия. И една сълза няма да пролея, ако кайзерът мине с войските си по Странд 4 4 Централен булевард в Лондон. .