Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Но аз искам да отида в армията, татко!

— Можеш всичко да искаш, Франк, но няма да стане; затова по-добре го забрави. А освен това си нисък за войник.

Лицето на Франк пламна, устните му се свиха: ниският му ръст бе слабото му място. В училище винаги беше най-ниският в класа и тъкмо затова се биеше два пъти повече от другите. А напоследък го бяха обзели тежки съмнения, тъй като и на седемнадесет години си оставаше все метър и петдесет седем — колкото беше на четиринадесет. Ами ако вече е спрял да расте? Само той си знаеше на какви мъки подлагаше тялото и духа си: изпъване, гимнастика, безплодни надежди.

Работата в ковачницата му бе дала сила, несъответствуваща на височината му. Ако Пади съзнателно бе избирал занаят като за темперамента на Франк, не би могъл да намери по-подходящ. Въпреки дребния си ръст Франк пращеше от сила, не знаеше поражение в бой и славата му се носеше из целия полуостров Таранаки. Всичкият му гняв, отчаяние и чувството за малоценност участвуваха в боя в съюз с тяло в отлична форма, с пъргавия ум, свирепия нрав и твърдата му воля. Колкото по-едър и силен беше противникът му, толкова по-неудържимо бе желанието на Франк да го стъпче в прахта. Връстниците му го отбягваха, защото познаваха добре неговата агресивност. В последно време се беше бил и с по-възрастни от него и мъжете в околността още говореха за деня, когато премаза от бой Джим Колинз — метър и деветдесет по чорапи, двадесет и две годишен и прочут, че може да повдигне кон. Със счупена лява ръка и спукани ребра, Франк продължи да се бие, докато Джим Колинз не се превърна в жалка кървава маса в краката му. Едва го удържаха да не обезобрази напълно с ритници безжизненото му лице. Щом ръката му оздравя и свалиха превръзката от ребрата му, Франк отиде в града и вдигна кон, за да докаже, че Джим не е единственият, който го прави, и че това не зависи от ръста на човека.

Като негов баща, Пади добре познаваше репутацията на Франк и разбираше усилията му да си спечели уважение, но това не му пречеше да се ядосва, щом сбиванията вредяха на работата в ковачницата. Сам нисък на ръст, Пади също се беше бил на времето, за да покаже смелост, но в родния му край в Ирландия не минаваше за дребен, а когато пристигна в Нова Зеландия, където мъжете бяха по-високи, той беше вече твърде възрастен. Ето защо ръстът не го измъчваше така, както Франк.

Той внимателно наблюдаваше момчето, опитваше се да го разбере, но не успяваше; той му беше най-чужд от всички, колкото и да се мъчеше да не прави разлика между децата си. Знаеше, че това огорчава Фий, че тя се тревожи от стаената вражда между двамата, но дори любовта му към нея не успяваше да потисне раздразнението му.

Късите изящни ръце на Франк бяха изпънати върху разтворения вестник като за отбрана, очите му — приковани в лицето на Пади със странна смес от настоятелност и гордост, твърде упорита, за да му позволи да се моли. Колко чуждо беше това лице! В него нямаше нищо от Клийри или Армстронг, освен може би малко от израза на Фий около очите, ако нейните бяха тъмни и ако можеха да святкат и да искрят като тези на Франк при най-лекото предизвикателство. Но у това момче имаше поне кураж.

Въпросът беше набързо приключен, щом Пади спомена за ръста на Франк, и всички ядяха заешката яхния в необичайна тишина. Дори разговорът между Хюи и Джек вървеше плахо и неловко, прекъсван често от писклив нервен смях. Меги отказа да яде, втренчила поглед във Франк, сякаш той щеше да изчезне всеки момент. Франк хапна неохотно няколко залъка и щом намери подходящ момент, извини се и стана. След малко откъм дръвника в задния двор се чуха тъпите удари на брадвата. Франк се бе нахвърлил върху дебелите дънери, които Пади бе струпал за бавния огън през зимата.

Когато всички мислеха, че Меги е вече заспала, тя се провря през прозореца на спалнята си и се промъкна до задния двор при дървата. Това място беше от изключително значение за живота в къщата — около сто квадратни метра земя, дебело покрита с трески и кори като с мек килим, който приглушаваше звука. На едната страна бяха струпани високи купища дърва, които трябваше да бъдат нацепени, а на другата — подредени като мозайка еднакви на дължина цепеници, точно за кухненската печка. По средата на празното пространство три пъна, още с корени в земята, се използваха като дръвници за цепене и сечене.

Франк не цепеше на дръвника. Той се бе заел да разполови един дебел евкалиптов ствол, преди да го сложи на най-ниския и широк пън. Стволът, шейсет сантиметра в диаметър, лежеше на земята, неподвижно закрепен в двата края с железни скоби, а Франк бе стъпил отгоре му и го удряше с брадвата между разкрачените си крака. Острото желязо се движеше толкова бързо, че свистеше и дръжката съскаше, хлъзгайки се между дланите му. Брадвата ту блясваше над главата му, ту описваше сребриста диря надолу и дълбаеше клиновидно твърдия като стомана ствол с такава лекота, все едно, че беше чам или друго меко дърво. На всички страни хвърчаха трески, потта се стичаше на струйки по голите гърди и гърба на Франк, а на челото си той бе вързал кърпа, за да не влиза потта в очите му. Опасно беше да се сече така: един зле насочен удар, и оставаш без крак. На китките си имаше кожени превръзки, за да попиват потта от ръцете му, но беше без ръкавици и изящните му пръсти държаха брадвата с лекота и умение.