Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Пътят до Дройда не буди спомени от младостта — мислеше си отец Ралф де Брикасар с полупритворени срещу светлината очи, докато новият му „Даймлер“ се друсаше по разбития коловоз през сребристата висока трева. Тук нищо не приличаше на красивата тучнозелена Ирландия. А Дройда? Ни бойно поле, ни обител на владетели. Така ли бе в същност? Чувството му за хумор, по-сдържано напоследък, но все така остро, нарисува в съзнанието му образа на една Мери Карсън от времето на Кромуел, която пръска своеобразната си царствена злоба. Сравнението съвсем не беше пресилено: тази дама разполагаше с не по-малко власт и се разпореждаше с толкова хора, колкото и пълководците в миналото.

Последната порта се показа над високата жилава трева и зелените чемшири.

Колата се затресе и спря. Като нахлупи на главата си неугледната сива шапка с широка периферия, за да го пази от слънцето, отец Ралф слезе, отиде до портата, издърпа стоманеното резе и я блъсна с досада. От презвитерството в Гилънбоун до имението Дройда имаше двадесет и седем такива порти и това означаваше, че пред всяка една той трябваше да спре, да излезе от колата, да отвори портата, да влезе в колата, да мине от другата страна, пак да спре, да излезе, да се върне, да затвори и пак да се качи в колата, за да продължи до следващата. Колко пъти му се приискваше да съкрати поне половината от този ритуал, да натисне газта по пътя и да остави вратите зад себе си отворени като ред зейнали от почуда уста. Но дори уважението към сана му не би възпряло тогава собствениците на тези порти да го овалят в катран и пера и да го линчуват. Ако конете бяха така бърз и удобен превоз като автомобила, той щеше да отваря и да затваря портите от седлото.

— Нищо не се получава даром — каза си той и погали арматурното табло на новия „Даймлер“. Залостил здраво портата зад себе си, той потегли, за да измине последната миля през тревистия, но обезлистен вътрешен двор на Дройда.

Това австралийско имение бе внушително дори за ирландец, свикнал със замъци и големи къщи. Дройда беше най-старият и най-големият чифлик в областта, а грижливият му покоен собственик му бе прибавил и подобаваща къща. Построена от блокове маслено жълт пясъчник, сечени на ръка в кариерите на петстотин мили на изток, къщата бе на два етажа, издържана в строгия архитектурен стил от началото на миналия век, с големи решетъчни прозорци и просторна веранда на железни подпори, опасваща целия приземен етаж. Черните дървени капаци встрани на всеки прозорец служеха не само за красота — в летните горещини те пазеха помещенията хладни.

Беше есен и витата лоза бе зелена, а през пролетта глицинията, посадена още преди петдесет години, в деня, когато къщата бе завършена, се превръщаше в гъста маса виолетови цветове, бухнали по стените и по покрива на верандата. Около сградата се простираха декари с безупречно окосена трева и прави лехи, сега потънали в цвят от рози, шибой, гергини и невен. Няколко великолепни евкалипта, прилични на призраци с белезникавите си стъбла и корони от тънки листа, на двадесет и пет метра над земята, бранеха къщата от безмилостните лъчи на слънцето, а клоните им се вплитаха в пищните пурпурни венци на виещите се декоративни лози. Дори неизбежните грамадни и грозни резервоари за вода, без които беше немислимо по тези отдалечени места, бяха така обрасли с жилави лози, рози и глициния, че приличаха по-скоро на някаква украса, отколкото на полезни съоръжения.

Поради страстта си към имението покойният Майкъл Карсън не се беше скъпил за резервоарите: казваха, че и десет години да не падне дъжд, в Дройда тревата ще бъде все зелена и цветята все ще цъфтят.

Като се приближаваше човек през обширната морава, погледа му грабваха най-напред къщата и евкалиптите. Но отзад се забелязваха още много едноетажни постройки от жълт пясъчник, свързани с главната сграда чрез покрити тунели, обрасли с пълзящи растения. Широка пясъчна алея завиваше към кръгъл паркинг от едната страна на къщата, но после продължаваше зад нея и се губеше от погледа чак там, където кипеше истинският живот на Дройда: кошарите, плевните, помещението за стригане. Отец Ралф предпочиташе гигантските евкалипти, които хвърляха сянка над стопанските постройки, пред приличащите на призраци евкалипти до къщата. В гигантските евкалипти, гъсто зашумени от светлозелени длъгнести листа, жужаха пчели — обичайният ленив листак на именията във вътрешността на континента.