Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Опасявам се, че няма такива изгледи. Знам, че архиепископът — папски нунций, едва ли ще обърне поглед към Гилънбоун, но можеше да бъде и по-лошо. Тук имам вас, имам Дройда…

Тя прие преднамереното му ласкателство в духа, в който то бе отправено, като не преставаше да се възхищава от неговата хубост, изисканост, учтивост, от острия му проницателен ум — той действително би бил величествен кардинал. Не си спомняше да е виждала досега мъж с по-привлекателна външност, а той умееше и да я използва. Не можеше да не съзнава как изглежда: висок ръст и безпогрешни пропорции на тялото, изящни аристократични черти — във всички елементи на физиката му личеше изключителното старание на Създателя да постигне онова съвършенство, с каквото той ощастливява твърде рядко своите творения. От свободно падащите черни къдрави коси и поразително сините очи до изящните ръце и крака отец Ралф беше действително съвършен. Не, изключено беше да не си дава сметка за това. И все пак държанието му й подсказваше, че той е над всички тези неща и че никога не е робувал и няма да робува на външността си. Той без угризение би я използвал, ако трябва, за да постигне целта си, но не като че ли жертва нещо скъпо, а по-скоро с презрение към хората, над които тази външност имаше влияние. И Мери Карсън би дала много, за да разбере какво от миналото му го е направило такъв.

Странно, колко много бяха свещениците, които приличаха на Адонис и имаха магнетизма на Дон Жуан. Дали не приемаха безбрачието, за да избягнат другите последици?

— Защо се мъчите да свикнете с Гилънбоун? — поде отново тя. — Не е ли по-добре да се откажете от расото, вместо да се примирявате? С вашите способности бихте спечелили пари и слава в много други поприща, а не можете да отречете, че ви привлича поне мисълта за слава.

Лявата му вежда се повдигна.

— Драга мисис Карсън, вие сте католичка и знаете, че моите обети са свещени. Трябва да нося расото до края на живота си. Не мога да се отрека от него.

Тя се изсмя пренебрежително:

— Е, хайде, хайде! Да не би наистина да вярвате, че ако нарушите обетите си, те ще се стоварят върху вас с гръм и мълнии и ще ви сполети възмездие?

— Разбира се, не. Нито пък ви смятам за толкова наивна, та да допускате, че само страхът от възмездие ме държи в лоното на църквата.

— Охо! Ставате язвителен, отче де Брикасар! Какво тогава ви обвързва все пак? Какво ви кара да понасяте прахта, жегата и мухите в Гили? Нали си давате сметка, че това може да е доживотна присъда?

Сянка премрежи за миг сините очи, но той се усмихна, защото изпита леко съжаление към нея.

— Вие сте ми истинска разтуха, повярвайте. — Сви устни, погледна към тавана и въздъхна. — Още от люлката съм подготвен за свещеник, но далеч не е само това. Как бих го обяснил на една жена? Аз съм като съд, мисис Карсън, който понякога целият се изпълва от бога. Ако бях по-добър свещеник, този съд никога нямаше да остава празен. Това изпълване, това сливане с бога не зависи от мястото. Усещам го, все едно дали съм в Гилънбоун или в епископски палат. Трудно ми е да го опиша, защото дори за свещеника то си остава загадка. Обладава ме нещо божествено, каквото другите хора не могат никога да познаят. Може би е именно това. Да се откажа от него ли? Не, не бих могъл.

— Значи, това е сила, така ли? И защо да е присъща единствено на свещениците? Кое ви кара да мислите, че миропомазването в една изтощително дълга церемония е вече в състояние да надари с тази сила когото и да е?

Той поклати глава.

— Разберете, така съм устроен, не е само до ръкополагането. Дълги години старателно изграждане на такова психическо състояние, което да отвори съда за бога. То трябва да се заслужи. Ден след ден да се заслужи. Именно в това е смисълът на обетите, не разбирате ли? Нищо земно не бива да застане между свещеника и това негово състояние: нито любовта към жена, нито любов към парите, нито отказ да се подчиниш на заповедта на други. Бедността не ме плаши — семейството ми не беше богато, приемам безбрачието и с лекота се приспособявам към него. А колкото до покорството — за мен това е най-трудно. Но се покорявам, защото, ако мисля, че моята личност е по-важна от ролята ми на съд за приемане на бога, ще бъда загубен. И ако трябва, готов съм да изтърпя Гилънбоун като доживотна присъда.

— Тогава сте глупак — каза тя. — И аз съм на мнение, че има по-важни неща от любовта, но да си съд за бога, съвсем не е едно от тях. Интересно, никога не съм предполагала, че така ревностно вярвате в бога. Допущах, че се съмнявате.