Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Защо постъпва така подло с нас, татко? Нали трябваше да започнем работа още утре?

— Не казва защо, Боб. Сигурно някой негодник ме е изместил.

— О, Пади! — въздъхна Фий.

Бебето Хал заплака в люлката си до печката, но преди Фий да събере сили да стане, Меги скочи. Франк се бе върнал и застанал от вътрешната страна на вратата с чаша чай в ръка, гледаше баща си изкосо.

— Е, май ще трябва да отида и да поговоря с Арчибълд — рече Пади най-сетне. — Късно е вече да търсим работа другаде, а той ми дължи поне обяснение. Дано да се хванем някъде поне като доячи, докато открият кошарите на Уилоуби през юли.

Меги издърпа парче мек бял плат от големия куп, който се топлеше до печката, и внимателно го разстла върху масата, после взе от люлката разплаканото бебе. Косите на Клийри лъснаха рехави на малката главичка, докато Меги сменяше пелените бързо и така сръчно, както би го сторила майка й.

— Малката мама Меги — закачи я Франк.

— Не съм — сопна се тя. — Само помагам на мама.

— Знам — каза й той нежно. — Ти си добро момиче, Мегинце. — И дръпна бялата тафтена панделка на тила й, която се развърза.

Големите сиви очи се вдигнаха към лицето му, пълни с обич. Над клюмащата глава на бебето Меги му се стори голяма колкото него и дори по-голяма. Бодна го в гърдите при мисълта, че й се бе стоварило такова бреме във възраст, когато трябваше да се грижи единствено за Агнес, захвърлена сега в спалнята и забравена. Ако не бяха Меги и майка му, отдавна да се е махнал. И пак погледна злобно баща си, който беше причина новото същество да създаде такъв хаос в къщи. Пада му се, дето не го искат в кошарите.

За другите момчета, а дори и за Меги не бе мислил така натрапчиво, но когато талията на Фий бе започнала да се налива още един път, той беше вече достатъчно голям, за да има сам семейство. На всички — освен на малката Меги — им беше неловко и най-много на майка му. Прокрадващите се погледи на момчетата я караха да трепва като заек; тя не смееше да срещне очите на Франк, нито успяваше да прикрие срама, изписан в нейните. „Бива ли една жена да изтърпи всичко това — мислеше си Франк за хиляден път, като си спомняше ужасните стенания и викове от спалнята в нощта, когато се роди Хал. Тъй като беше вече твърде голям, не бяха го извели от къщи с другите. — Пада му се на татко да не му дават работа. Ако беше свестен човек, щеше да я остави на мира.“

В светлината на сложената отскоро електрическа лампа главата на майка му изглеждаше като извезана от злато, а изящният й профил, обърнат към Пади през дългата маса, бе неизказано красив. Как може такава хубава и изискана жена да се омъжи за наемен селскостопански работник от блатата на Голуей? Да съсипе и себе си, и порцелановите си сервизи, и хубавите си покривки за маса, и персийските си килими в гостната, които никой не виждаше, защото жените на другите като Пади не се чувстваха добре с нея — стесняваха се от грубите си високи гласове, не знаеха какво да правят с повече от една вилица.

Понякога в неделен ден тя отиваше сама в гостната и сядаше да посвири на клавесина до прозореца. Но като нямаше време да го прави по-често, отдавна бе загубила техниката и можеше да изпълнява вече само най-простички неща. Тогава Франк се свиваше под прозореца сред люляците и кремовете, заслушан със затворени очи. И си представяше майка си, облечена в дълга рокля на волани от най-тънка бледорозова дантела, седнала до клавесина в голяма бяла зала с множество кичести свещници около нея. Идваше му да заплаче, но той вече никога не плачеше — след онази нощ в плевнята, когато полицаите го бяха върнали в къщи.

Меги бе поставила Хал отново в люлката и беше застанала до майка си. „И тя ще се съсипе така — помисли си Франк, като гледаше гордия нежен профил, ръцете й като на Фиона, детското й тяло. — Ще прилича много на майка си, като стане жена. И кой ще се ожени за нея? Пак някой недодялан ирландски овчар или някой селяндур от мандрите на Уахин.“ Беше достойна за нещо повече, но не бе родена за друго. Нямаше друг изход — казваха всички — и с всяка година от живота си Франк сякаш се убеждаваше в това.

Почувствували внезапно втренчения му взор, Фий и Меги едновременно се обърнаха и му се усмихнаха с онази особена нежност, която жените скътват за най-обичаните мъже в живота си. Франк остави чашата на масата и излезе да нахрани кучетата — щеше му се да заплаче или да убие някого. Да направи нещо, само и само да отпъди болката.

Три дни след като Пади загуби работата си в кошарите на Арчибълд, пристигна писмото на Мери Карсън. Той го бе отворил още в пощата на Уахин и се върна у дома, подскачайки като дете от радост.