Тери Пратчет - Килимените хора

— И всеки трябва да прави онова, което аз му кажа!

— Да, да. — Моулски глас. — В границите на разумното.

— Нали знаете какво се прави с враговете? — обади се императорът. — Изпращат ги на някое забутано и много гадно място!

Че нашето село не беше чак толкоз гадно, помисли си Снибрил. Писмир разправяше, че било пропито с домашен уют. Пък аз си мислех, че императорът е храбър и благороден!

— Вече огладнях. Свършихте ли да опитвате храната ми?

— Не съвсем, сир.

— Ама то почти нищичко не е останало!

— Отровата може да се крие дори и в последната хапка, сир — обади се моулски глас и на Снибрил му просветна, че онзи говори с пълна уста.

— Да. Да, разбира се, вие сте прави — несигурно рече императорът. — Никога не съм имал доверие на ония готвачи. Твърде много неща им липсват. Ама… хайде поне една коричка, а?

— О, защо не, разбира се, сир. Мисля, че и на ей този сос можем да се доверим донякъде…

— И сме били толкова път, за да защитим този?! — ужаси се Снибрил.

А после си помисли: А какво би казал Бейн? Ето какво би казал: какъвто ще да е, но той е нашият император. Трябва нещо да се направи.

Добре, ами Писмир какво би казал? Би казал: слушай и наблюдавай, а после предприеми действия, които да не са прибързани и да се основават на получената информация. Е, това не е кой знае каква помощ.

Брокандо би казал… не, би изкрещял: Атакааааа!!!

Глърк нямаше и да изкрещи.

Ох, стига вече. Само се надявам Брашнян още да е там отвън.

Бейн надникна иззад един ъгъл и махна на останалите.

— И гледайте да не приличате много на конспиратори — посъветва ги Писмир. — Ако си се разхождаме, все едно по право ни се полага, стражите изобщо няма и да ни забележат.

— Писна ми да се спотайвам — изхленчи един много дребничък уайт най-отзад. — Така ли трябва да се държи един крал?!

Бейн захвърли наметалото си.

— Според мен тези стражи го приеха много добре, като се има предвид, че…

— Като се има предвид какво? — обади се Глърк.

— Че изядоха по някой и друг тупаник. Те определено искаха да ги овържем, според мен. Не им харесваше онова, което се налагаше да вършат.

— Да, ама го вършеха — обади се Брокандо. — Подчиняваха се на заповед. Ама че глупаво. Че ако ние, дефтмените, през цялото време се подчинявахме на заповеди, докъде щяхме да стигнем?

— Сигурно щяхте да владеете Килима — обади се Писмир.

— Ха! — смая се Брокандо. — Да, ама проблемът с подчиняването на заповеди е, че по някое време ти става навик. Пък и всичко зависи от това кой ти ги дава.

Стигнаха до нова порта. Там също имаше двама стражи. Глърк стисна тоягата си.

— Не — пресече го Бейн. — Нека аз.

Пристъпи напред.

— Хей, вие — миррррно! За пооооочест! Чудесно, чудесно. Хайде, наште.

Единият войник май нещо се усъмни.

— Имаме заповед да не пускаме вътре когото и да е! — осмели се да каже той.

— Ние не сме кои да е — сряза го Бейн. — И това е заповед!

Стражникът застана мирно.

— Дасър! Тъйвярносър!

— Не ми приказвай, мене тук ме няма — рече Бейн.

Стражът тъкмо понечи да му каже нещо, и кимна безмълвно.

— Добро момче. Хайде!

Минавайки, Ухльо Бухлоу потупа войника по рамото.

— Разбира се, като казваме „тук ме няма“, го употребяваме само в преносен сми…

Писмир го сграбчи за яката.

— Мърдай!

В стаята имаше четирима моули, оцъклили се в почуда срещу Снибрил. Имаше и един младеж, горе-долу на неговите години, който, странно, реагира по-бързо от моулите. До момента, в който проговори, почудата вече му беше минала и го бе прихванал гневът. Императорът вдигна пухкава длан, цяла в пръстени.

— Тоя не е готвач! — зави той. — Всичко си има! Какво търси тука?

Снибрил пусна копието си и го сграбчи за ръката.

— Идваш с мен — нареди той, и добави, — сир.

Размаха меч към моулите.

— Четирима на един сме. Това значи, че има четири пъти по-голяма вероятност аз да посека някой от вас, пък казва ли ви някой кой ще бъде?

Моулите не бяха и шавнали. После единият се усмихна. Императорът се бореше с желязната хватка на Снибрил.

— Много мъдро, сир — рече моулът, който се бе усмихнал.

— Тук съм, за да те спася! — обърна се Снибрил към императора. — Това са моули! Те ще унищожат Империята!

— Империята си е наред и е в пълна безопасност — самодоволно заяви императорът.

Снибрил се смая.

— Ами Фрей?

— Джорнарилийш и неговите хора могат да командват Фрей! Фрей напада само моите врагове. Не е ли така?

— Точно така е, сир — обади се онзи, когото бяха нарекли Джорнарилийш. Беше висок, едър моул.