Тери Пратчет - Килимените хора

Писмир и Ухльо Бухлоу играеха на една игра. Тя се състоеше в местене на мънички фигурки на войници по дъска на черни и бели квадратчета. Писмир твърдеше, че играел, защото тази игра съсредоточавала мисълта, а освен това и защото Ухльо залагал много на едро и не бил от най-добрите.

Снибрил се мотаеше като муха без глава. Най-накрая намери Бейн, облегнал се на бойниците на една от главните порти — взираше се напрегнато в отсрещния космалак. Тук постоянно пазеха стражи с ловджийски рогове — да предупредят града, ако някой нападне.

— Нищо не виждам — заприказва Снибрил. — Изпратихме патрули. И те нищо не са открили.

— Не търся моули — осведоми го Бейн.

— Ами какво търсиш тогава?

— Хммм? А, нищо, никого…

— Една дама в бяло — усмихна се Снибрил. — И аз я видях.

— Тя трябва да гледа, за да накара нещата да се случват… — Бейн явно се постегна. — Нещо не ми харесва тая работа. Много е тихо.

— По-добре е от „много шумно“…

— Как ти е главата?

— Нищо й няма.

— Сигурен ли си?

— Много си ми е добре!

— О…

Бейн хвърли поглед към специалните укрепления. Всеки, който можеше да се включи, се бе включил в работата по тях — бе копал окопи в прахта и бе я трупал в нисък вал отпред. Като погледнеш откъм космите, нищо не се виждаше.

— Едно време и Уеър е представлявал само това — рече той. — Само една канавка и една стена, и навсякъде край него е гъмжало от врагове…

— Глърк мисли, че всички моули до един са си отишли. Трябва да са ни чули. Ама те всъщност защо само ни нападат?

— Всеки все нещо трябва да върши. — Бейн все още беше кисел.

— Виж — заговори Снибрил. — Всички са готови! Бездруго по-готови не могат и да бъдат. Завардили сме всички дупки! Ами какво ще стане по-нататък? Ти хвърли императора в затвора, ами по-нататък?

— Мислиш ли, че ще има по-нататък?

— Винаги има по-нататък — рече Снибрил. — Глърк ми каза, че ти го е казала Кулейна. Работата е в това да получиш онова „по-нататък“, което искаш.

Той се почеса по главата. Нещо го засърбя зад ухото.

— Ама то това доколко можем да поддържаме готовност си има граница! — забеляза Бейн.

Снибрил пак се почеса по ухото.

— Бейн!!!

— Ако изобщо сме готови. Като ми го каза онова, си помислих, че уайтите могат и да ни помогнат, ама те просто офейкаха…

— Бейн!!!

Снибрил усещаше как някой сякаш се опитва да му завре ушите вътре в главата, и то чак по средата.

— Фрей? — вдигна вежди Бейн.

Снибрил кимна — дори и от това го заболя.

— Колко време имаме?

Снибрил протегна ръка, разперил пръсти. Бейн изтича при най-близкия страж, надигна рога и го наду. От рога изригна прах.

То си е смешно: когато съществува даден сигнал „тревога“ — и хората открай време си знаят, че такъв съществува, и въпросната „тревога“ прозвучи за пръв път… хората изобщо не реагират както трябва. Мотаят се като изтървани и си приказват ей-такива неща: „Някой си прави бъзик с тревогата май“ и „Кой е тоя, дето свири тревога, бе? Че с това майтап бива ли!“

Та точно това стана и сега. Бейн погледна надолу към улиците, препълнени с объркани хора, и изохка.

— Почва се! — изкрещя той. — Ей-сега!!!

Един думиец колебливо вдигна ръка.

— И тая тревога ли е учебна? — попита той. — Тия дни имаше много учебни тревоги.

— Не!

— О, така ли. Ами добре.

Миг по-късно във въздуха екнаха заповеди. Снибрил залитна и падна на колене. Уеър бързо опустяваше.

— …трети отряд! На централния площад! По-далече от сградите!

— …бинтовете, бинтовете, у кого са бинтовете?

— …помнете, могат да нахлуят изотдолу!

На Снибрил му се искаше единствено да се завре в някоя дупка и да я запуши след себе си. Усещаше главата си като сплескана.

— Добре, стройте поуните в редица!

Е, все пак можеше да върви. Със залитане, без никой да му обръща внимание, той почти се изтърколи надолу по стълбата и взе да си проправя пипнешком път към коневръза, където бе завързал Роланд. Изкатери се върху гърба на коня и се вля в потока от хора, напускащи Уеър.

И точно тогава животните усетиха Фрей. Поуните, вече отвъд портата, затръбиха. Конете се разцвилиха, а някои търтиха към космалака край градските стени. Между краката на хората се стрелкаха кучета и котки.

Искат да се махнат оттук — унило си помисли Снибрил.

Къщите затрепериха — много леко.

После — все още беззвучно — надвесилите се над града косми взеха да се превиват.

А после се разнесе и скърцането — дълго и протяжно, все едно грамадна тежест притискаше хиляди косми.