Тери Пратчет - Килимените хора

Тоя не е като Гормалийш — помисли си Снибрил. — Изглежда умен.

— Той връхлита навсякъде! — изкрещя Снибрил.

— Това доказва, че имам много врагове — сериозно заяви императорът.

Моулите пристъпваха все по-напред, и изведнъж дефтменският начин за оценка на препятствията взе да му се струва далеч по-непривлекателен.

— Пусни меча и остави императора на мира — обади се Джорнарилийш. — Инак ще повикам Фрей!

— Кога, сега ли? — рече Снибрил.

— Да!

— Ами хайде де!

— Не! — изциври императорът.

Мисълта на Снибрил бе съвършено ясна.

— Не можете — усмихна се той. — Те не могат, сир. Само заплашват. Те не го могат. Те не са поразлични от мен!

Едва сега успя да се огледа и забеляза в единия от ъглите дупка с полепнала по ръба й козина.

— Дошли сте от Подкилимието — рече той. — Хитро измислено. Думийците се подчиняват на заповеди, значи на вас ви е оставало само да попаднете в центъра, там, където те се издават. Трябвало е само да уплашите тоя… тоя идиот!

Императорът почервеня от гняв.

— Ще наредя да те екзе…

— Ох, я млък! — сряза го Снибрил.

Моулите извадиха мечове и се нахвърлиха върху му. Но четири на един си е неизгодно съотношение: означава, че всеки от четиримата чака някой от останалите да удари пръв единия.

Нямаше ни удари, ни атаки, ни отбивания — това го има, когато хората се бият с мечове за кеф и разнообразие. Когато се бият наистина, то все едно гледаш две вятърни мелници с наточени крила. Идеята е да съсечеш другия, и то много зле, а не да правиш прекрасно впечатление.

Снибрил заотстъпва към вратата, като отбиваше ударите, доколкото можеше. Един моул изкрещя нещо на своя си език и на ръба на дупката цъфнаха още две глави.

Снибрил ритна вратата.

— Брашняне! Отваряй!

Вратата се отвори изведнъж. Стаята отзад бе празна. Снибрил набута вътре императора.

А моулите направиха грешката да тръгнат да ги преследват. Готвачите бяха се скрили зад вратите. Пристъпиха — или по-скоро скокнаха — навън.

Брашнян цапна един моул по главата с черпака.

— Ние сме седем, а те са само четирима — каза той. — Не е честно. Трима от нас няма кого да удрят! Хванете ги, момчета!

— От дупката на пода идват още! — изрева Снибрил, все още вкопчен в императора.

— Добре!

— Ама какво става? Защо е всичко това? — Императорът вече не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уплашен и доста по-млад. На Снибрил почти му дожаля за него.

Готвачите бяха разочаровани. Повечето моули се втурнаха назад към покоите на императора и взеха да се мятат един по един в дупката, като се блъскаха един в друг на върха в отчаян опит да избягат.

Кухненската армия на Брашнян избута една тежка маса през стаята, прекатури я и запречи с нея дупката.

Брашнян избърса ръце в престилката си.

— Ей ти на — рече той. — Готово. Свърши.

— Боя се, че тъкмо се започва — обади се Снибрил. — В момента под нас може и да има хиляди от тях…

— Всички трябва да правят онова, което аз кажа! — разкрещя се императорът. — Аз командвам тук!

Сержантите се извърнаха и го погледнаха.

— Трябва да защитаваме императора — рече един.

— Можем да го бутнем в дупката при неговите приятелчета — рече Брашнян. — Те да си го защитават.

Мъничките свински очички на императора засноваха между Брашнян, масата и Снибрил.

После той извика:

— Стража!

Вратите на коридора се отвориха с трясък и в стаята пристъпиха двама въоръжени мъже.

— Хвърлете ги в тъмница! — ревна императорът.

— Така ли? — рече Бейн. — Ама защо?

За един час нещата могат много да се променят.

Вкараха войската вътре. За да се избегнат многото обяснения, направиха го със заповед, подписана от императора.

Тя беше подписана от него по собствена добра воля, след като Глърк търпеливо му обясни, че ако не я подпише по собствена добра воля, ще си докара беля на главата.

После се състоя военен съвет.

— Винаги съм знаел, че така ще стане — рече Бейн. — Едно време императорът е бил избиран. После Таргон направи титлата наследствена, та тъпоумното му синче да я поеме от него. И никой не се осмели да протестира! Че то е също толкоз лошо, като да имаш крал!

— Ей, мери си думите! — кипна Брокандо.

— Извинявай. Прав си. Дефтмените поне открай време си имате крал — свикнали сте си. И вас поне ви бива за крале.

— Без караници — намеси се Снибрил. — По-добре да се замислим какво ли правят в момента моулите.

— Правят, каквото винаги си правят — рече Бейн. — Чакат Фрей, та да нападнат, докато всички са в паника. Ама тука нещо са станали нетърпеливи.