Тери Пратчет - Килимените хора

— Както и да е, стените на двореца са твърде високи. И много дебели — напомни Писмир.

— Нищо не може да спре един поун, щом е тръгнал нанякъде — рече Бейн. — Нито пък мен!

— Винаги съм се чудил… — наруши Брокандо внезапната тишина. — И сега най-после го разбрах.

— Сега пък какво си разбрал? — Писмир вече бе изпаднал в пълен потрес.

— Защо Думийците са завладели Килима — рече Кралят. — Защото всеки път, когато са тръгвали нанякъде, са мислели по този начин.

След малко Глърк се обади.

— Някой да има представа как ще влезем?

И Снибрил разбра нещо. Разбра с каква власт разполагат сержантите.

Кареус бе открил дворцовата кухня — сержантите винаги надушват къде са кухните. Тя представляваше дълго схлупено помещение с дузина печки и почернял от сажди таван.

После бе намерил и главния готвач — негов стар приятел.

— Това е Брашнян — той представи Снибрил на един шишко с червендалесто лице, белег на носа, превръзка на окото и една-единствена ръка. — Навремето служехме заедно.

— И той ли беше сержант? — поинтересува се Снибрил.

— Позна! — ухили се Брашнян. И белегът му чак се ухили. Излезе извън масата и Снибрил забеляза, че единият му крак е дървен.

— Десетки кампании съм преживял — улови погледа му Брашнян. — А после един ден Кареус ме награби и ме изнесе от боя, и ми вика ей, Брашняне, чуй ме, мойто момче, по-добре веднага да се уволняваш, докато все нещо е останало от тебе, та да има какво да изпратим у вас. Радвам се, че пак те виждам, друже.

— Ама че странни работи стават напоследък, Брашняне — рече сержантът.

— Хич не си сбъркал. Уволниха де що имаше висше началство. Императора никой не го е виждал вече цели две седмици. Все в покоите си стои. Яденето всичкото му го пращаме там.

— Ами тия съветници — обади се Снибрил. — Те пък какви са?

— Никой не ги е виждал — почеса се Брашнян по гърба с черпака. — Ама аз веднъж се качих там с подноса. Та, да ти кажа, смърдят на…

— На моули?!

Неколцина готвачи се бяха примъкнали по-наблизо и бяха наострили уши. Всичките досущ приличаха на Брашнян. Бяха около половин дузина, но имаха ръце, крака, очи и уши кажи-речи колкото за четирима. А повечето имаха толкова белези по кожата си, че на морски шах да играеш върху нея.

— А така — кимна Брашнян. — Пък аз доста пъти съм приближавал моул, знам ги как смърдят! На нас тука тая работа хич не ни харесва. Ама сме само шепа народ! Да имаше още някой с нас…

Кареус и Снибрил се спогледаха.

— Ами че тоя някой е тук, в двореца — рече Снибрил.

Огледа готвачите. На ръст всичките бяха мъже и половина.

— Всичките сте били сержанти, а? Личи си ви!

— Е, нали разбираш — обясни Брашнян, — като си сержант, се научаваш да се вреждаш — как, като се уволниш, да гепиш на баницата мекото. Цял ден на топличко, манджа три пъти дневно… Стар сержант навсякъде се врежда.

— Хайде да отидем да… — поде Снибрил. Млъкна и се взря в тъмния отсрещен край на задимената кухня.

— Тази пък коя е?

— Кой? — извърнаха глави сержантите.

Снибрил се поколеба.

— Там имаше жена — смънка той. — В бяло. И с някакво бяло животно. И разправяше, че…

Млъкна.

— Никакви жени не се допускат в кухнята! — рече Брашнян. — По причина, че за сержанти не ги бива.

Снибрил разтърси глава. Сигурно му се е привидяло — рече си той. Напоследък много се напрягаше…

— Сержант Кареус, ще се върнеш ли да доведеш войската?

— И ще нападнем Уеър?

— Ще го защищаваме…

— С кого ще се бием?

— Надявам се, че като се върнеш, и враг ще се е намерил… Ей, готвачите, да имате някакво оръжие?

Брашнян се ухили. Измъкна изпод една голяма дървена маса огромен касапски сатър, размаха го с единствената си ръка и го стовари върху един дръвник. Дръвникът се сцепи на две.

— Кой, ние ли? — вдигна вежди той.

Стражите при дворцовата порта и без това си бяха изнервени. Не си харесваха професията. Ала заповедите са си заповеди, дори когато не си сигурен откъде идат. Или поне за думийците е така. Че къде щяхме да стигнем, ако не се подчинявахме на заповеди? И още повече се изнервиха, когато четирима уайти, загърнати в тежки наметала, се появиха на портала, тикайки количка. Единият от стражите пристъпи напред.

— Спри! — заповяда той.

Колегата му го сръга.

— Ама това са уайти! Според мене на уайти не може да се казва „Спри“. Те трябва да си имат причина, щом искат да влязат.

— Прав си — обади се един от уайтите.

— Ама единият яде краставица… — неуверено проточи първият страж.