Тери Пратчет - Килимените хора

— Невеж сибарит, който има по-малко мозък от една баница с тиква — любезно му подсказа Писмир.

— Много гадно ми се струва да осъдиш жив човек на смърт заради такваз дреболия! — Глърк сложи самуна в чинията си. Продължаваше сегиз-тогиз да се обръща към буркана зад него. Вътре имаше нещо рошаво.

— Всъщност го осъдиха на смърт, защото се извини — додаде Ухльо Бухлоу.

— Как така — осъждат те на смърт, задето си се извинил?!

— Ами той каза, че се извинява, защото след като размислил, стигнал до извода, че не бил прав — императорът имал мозък точно колкото една баница с тиква, а не по-малко — обясни Ухльо. — А пък докато се извиняваше, бягаше.

— Понякога чак и краката ми мислят — гордо рече Писмир.

— Ти си обидил императора?! — смая се Брокандо. — Ама защо не го каза? Не знаех, че си знаменит!

— И много правилно си постъпил! — добави Бейн. — Бащата на Таргон бе позор за Империята!

— И къде се беше покрил толкова години? — попита Ухльо Бухлоу и придърпа един стол. — Разбира се, като казах покрил, нямах предвид…

— О, ами в едно забутано селце, дето никой не го е чувал.

— Имаш ли нещо против да го обърна тоя буркан? — обади се Глърк. — Много мразя да ме зяпат като ям.

— Какво става тук, в Уеър? — настоя да разбере Бейн.

— На портата няма пукнат стражник. Отвратително! Хората не знаят ли какво става? Империята е в опасност! Моята Империя!

— Ако никой не го иска онова сирене, дайте го насам… — обади се Глърк.

— Чухме — кимна Ухльо Бухлоу. — Ала императорът твърди, че Уеър бил в пълна безопасност. А очевидно и онези, новите му съветници, твърдят същото.

— Туршийка да ти се намира? Нямаш, а?

— Съветници значи — натърти Бейн. — А някой тях да ги е… виждал?

— Мисля, че не — отвърна Ухльо. — Чух, че генерал Вагерус бил разжалван, задето свикал легионите. Императорът решил, че разпространява излишна тревога сред войската. Пък и стражите пред Двореца не пускат никого вътре.

— Има ли още от тия краставици?

— Те така правят — кимна Бейн. — Знаете ги. Отвътре. Също като в Джеопард. И в Земята на Високата Порта също.

— Кой, краставиците ли?

— Да, ама не и в Уеър — възрази Писмир. — Не и тук. Не мога да го повярвам! Не и в столицата! Със сигурност не!

— Че кой ще ти се сети да проверява какво става в столицата? — парира го Бейн.

— Като си говорим за това, аз да не би да съм ги очаквал в Джеопард! — подкрепи го Брокандо.

— Ама ние за краставиците ли си говорим?

— Да, но не и в… Уеър — отрони Писмир.

— Така ли мислиш? Аз пък си го мислех същото за Джеопард.

— Напоследък не пускат почти никого в града — обади се Ухльо Бухлоу.

— Абе вие май не говорите за краставици, а?

— Какво да ги правим?! — попита Писмир.

— Накълцайте ги! — Глърк размаха войнствено една краставица.

Бейн сложи ръка на меча си.

— Да… знаех си аз, че така ще стане. Уеър навремето бе велик град! Ние се борехме за всичко. И като го получихме, просто му отпуснахме края. Никакви усилия… Нито гордост. Нито чест. Само тлъсти млади императори и тъпите им придворни. Е, аз това не го искам. Не и в Уеър. Да вървим — надигна се той.

— О, не — спря го Писмир. — Ти как я смяташ? Да нахлуеш в Двореца, размахал меч, и да трепеш де що видиш моул?

И Брокандо се надигна.

— Каква умна мисъл! Какъв прекрасен план! Много се радвам, че най-накрая го догодихме. Напред…

— Ама това е нелепо! — избухна Писмир. — Че какъв план е това! Кажи им, Глърк! Ти поне можеш да погледнеш отвисоко!

— Да, че е нелепо — нелепо е — съгласи се едрият вожд.

— Точно така! — кимна Писмир.

— Първо ще си допием чайчето — продължи Глърк, — пък тогава ще нападаме Двореца. Не е хубаво да се напада на гладно.

— Тия са откачили! — ревна Писмир.

— Чуй сега — надигна се Бейн. — Нали знаеш тя какво каза. Няма толкова дребно нещо, че да не може да промени всичко останало. Един човек, в нужния момент…

— Ама ние сме трима — обади се Брокандо.

— Още по-добре!

— Ох, да му се не види! Май ще е по-добре и аз да дойда! — възкликна Писмир. — Ако ще и заради това да ви вардя да не свършите някоя още по-голяма глупост!

— Може ли и аз да дойда? — обади се Ухльо Бухлоу.

— Видя ли? — рече Бейн. — Я си представи, щом един може да промени всичко, петима пък как биха могли да го променят! А и да сбъркаме, няма да има никакво значение. Но ако сме прави… Че какво друго ни е останало? Да търчим насам-натам? Да крещим? Да се опитаме да вдигнем войската на крак? Я сега да видим…