Тери Пратчет - Килимените хора

— След битката се скупчиха и…

— Сигурно са крояли някакъв план — подхвана Снибрил. И млъкна.

Тъкмо минаваха през област, където бе профучал Фрей. Космите навред бяха прекършени и изтръгнати. А над пътя се извисяваше порта. Едно време се беше извисявала порта.

Наблизо лежаха няколко войнишки трупа и един мъртъв моул.

Легионът се пръсна в мълчание и започна внимателно да оглежда космалака. Изпратиха отряд да погребе мъртвите.

— Ако не беше ти, можехме да сме и ние — въздъхна Кареус. — Кога го усещаш?

— Минута-две преди да връхлети, толкоз — отвърна Снибрил. — Ако е тихо, може и малко по-рано.

— И като как е?

— Все едно някой ми гази по главата! Къде сме сега?

— Това е една от портите към Уеърските Земи. Градът е малко по-нататък.

— Винаги съм се чудил как ли изглежда… — въздъхна Снибрил.

— И аз — додаде сержантът.

— Да не би да ми казваш, че никога не си го виждал?!

— Не съм. Роден съм в гарнизонно селище, нали разбираш. Службата все по гарнизоните съм я изкарал. А в Уеър никога не съм ходил. Ама съм чувал, че бил невероятна гледка. Би било добре да го посетим… След няколко часа сме там.

— Уеър! — възкликна Снибрил.

Уеър бе построен покрай пет гигантски косъма. Всъщност това бяха три града, построени един около друг. Дебела стена опасваше Имперския Уеър — град с широки булеварди, застлани с дърво и сол и украсени със статуи, град с китни алеи и величествени здания, а на всеки завой се извисяваха паметници в чест на отколешни битки и славни победи, че и на едно-две от по-славните поражения.

Всъщност в Имперския Уеър живееха малцина — някой и друг пазач и градинар, и една тайфа скулптори. Това беше град за разглеждане, а не за живеене.

Около него, ограден със стена от остри космени колове, се простираше Уеър на Търговците — градът, който повечето хора смятаха за истинския Уеър. Обикновено тесните му улички бяха претъпкани със сергии и хора от целия Килим, и всички до един се опитваха да се преметнат един друг по онзи открит и честен начин, известен като „правене на бизнес“. Тук можеше да чуеш какви ли не езици, най-често на много висок глас. Уеър бе мястото, където хората идваха, за да търгуват.

Думийците бяха построили своята Империя с меч, ала я крепяха с пари. Те ги бяха измислили. Преди да се появят парите, хората си купуваха разни неща срещу крави и прасета, които не бяха много удобни за тази цел, тъй като се налагаше през цялото време да ги храниш и къткаш, пък се случваше и да опънат петалата. И тогава изведнъж ти излизат Думийците с туй нещо, наречено пари, а пък то беше дребно и лесно за кътане — можеше да си го пъхнеш в някой чорап и да си го скриеш под дюшека, а я се опитай да направиш същото с някоя крава или прасе! А пък то можеше да се превръща в крава или прасе. Освен това отгоре му бяха изрисувани императори и разни други картинки, които бяха интересни за Гледане. Или поне по-интересни от прасетата и кравите.

И — поне Писмир така разправяше — точно с това думийците укрепили империята си. Защото почнеш ли да използваш Думийските пари — толкоз лесни и толкоз удобни за употреба, да не говорим че не ти мучат по цяла нощ — почваш и да пестиш за това-онова и да продаваш в най-близкия пазарен град едно-друго, и да не налиташ на съседните племена чак толкоз често като едно време. А можеше и да си купиш от пазара невиждани досега неща — шарени платове, най-различни плодове, книги… И съвсем скоро почваш всичко да вършиш като Думийците, защото така се живее по-добре. О, по-нататък почваш и да се тюхкаш колко по-хубав бил животът едно време, преди да се появят всичките тия пари, мир, покой и тям подобни, и колко по-забавно е било, когато вечер хората се изтупвали с най-новите си оръжия и излизали да си правят веселото — но всъщност никой не си пада чак толкоз по идеята ония времена да се върнат.

„Икономически империализъм!“ — бе рекъл веднъж Писмир и бе награбил шепа монети. — Прекрасна идея. Такава една чистичка и простичка. Веднъж като я пуснеш, самичка си работи. Нали разбирате, Императорът е онзи, който ви гарантира, че с тия пари можете да си купите нещо. Всеки път, когато някой даде някому монета или протегне ръка да вземе тази монета, се превръща в мъничък войник, защитник на Империята. Да се смаеш!

Никой нищо не разбра от всичко това, но пък си пролича, че той самият го смята за особено важно.

А най-накрая, встрани от трескавия град, имаше едно малко оградено местенце, горе-долу колкото махала.