Тери Пратчет - Килимените хора

Това бе Уеър. Малкото селце, откъдето бе започнала Думийската Империя. Всъщност никой не знаеше нито как, нито защо Съдбата е избрала това мъничко племе, а после го е опънала като голяма гумена прашка и го е запратила да покори света. В днешно време почти никой не ходеше в стария Уеър. Сигурно скоро щяха да го разбутат, та да се отвори място за още статуи.

Снибрил забеляза стария Уеър много по-късно. Първо съзря зидовете на града, ширнали се надалеч и в двете посоки. Виждаше и блясъка на брони върху стените — караулът ги обикаляше с бавна крачка. Всичко изглеждаше мирно и спокойно, все едно Фрей никога не е съществувал.

Кареус свали шлема си и тайничко го поизлъска.

— Може и да си навлечем неприятности, ако се опитаме да вкараме дефтмените вътре — прошепна той на Снибрил.

— Не само че „може“ — съгласи се той, — ами „ще“.

— Значи, засега опъваме лагера отвън. А ти по-добре ела с мен в града.

Снибрил внимателно огледа стените.

— Толкоз е тихо и мирно… А аз си мислех, че тук бушува война! Инак защо ще ви привикват?

— Тъкмо това отивам да разбера. — Кареус плюна на ръцете си и се опита да си поприглади косата. — Има нещо гнило тука… Нали се сещаш ти как предугаждаш кога ще връхлети Фрей?

— Да.

— Е, аз пък така усещам кога се е задала някоя неприятност. Точно това ни чака. Ух, как го усещам! Давай да вървим.

Снибрил яздеше подир сержанта по уеърските улици. Наглед всичко си беше нормално. Или поне изглеждаше така, както според него би трябвало да изглежда, когато всичко е нормално. Беше същото като в Трегон Марус, ама по-голямо. Много по-голямо. Опитваше се да не изостава заради изпълнилата улиците тълпа и да си дава вид, че всичко туй му е познато.

Като по-малък, когато и да си помислеше за Уеър, си представяше, че той излъчва нещо като сияние. Точно така говореха за него хората. Бе си представял Уеър по какви ли не странни начини, ала такова нещо не му бе идвало наум — че ще е просто по-едра версия на най-обикновен град, с повече хора и с повече статуи.

Кареус го заведе в една казарма точно зад стената на Имперския Град, а после спряха до една маса на открито, където зад камара хартии се бе сгушил дребничък, хилав думиец. Постоянно пристигаха вестовои и грабваха по някой лист от масата, а други постоянно носеха нови. Думиецът изглеждаше изнервен.

— Да? — вдигна поглед той.

— Аз съм… — отвори уста сержантът.

— Ох, знам ли вече, тука само ми се мъкнат какви ли не, а ти сигурно никакви документи не си носиш, а? НЕ? Не носиш, как ще носиш… — Дребосъкът взе нервно да ровичка в собствения си куп бумаги. — Очакват все аз всичко да следя, пък мога ли да го следя?! Така ли се управлява армия?! Е, хайде, име и чин, име и чин…

Сержантът вдигна ръка. За миг Снибрил си помисли, че се гласи да цапардоса хилчото, но излезе че е тръгнал да козирува.

— Сержант Кареус, Петнайсти легион! — представи се той. — Ние сме пред града — онези от нас, които останаха живи! Разбирате ли? Молим за разрешение да бъдем допуснати в казармата! Ние се бихме…

— Петнайсти легион, Петнайсти легион… — продължи да ровичка хилчото из бумагите.

— Бяхме призовани — продължи Кареус. — Пристигна вестовой. „Върнете се веднага в Уеър“. Наложи се да се бием почти през це…

— Много промени станаха — обади се най-после бумагоровецът.

Нещо в тона му порази Снибрил почти колкото приближаването на Фрей.

— Що за промени? — обади се бързо Снибрил. Човечецът го погледна.

— Този пък кой е? — изгледа го той подозрително. — Нещо на туземец ми прилича…

— Вижте — търпеливо подхвана Кареус, — ние се върнахме толкова отдалече, защото…

— А, онази работа с Фрей ли? — прекъсна го хилавият. — Всичко е уредено. Сключихме договор.

— Договор?! С Фрей?! — изуми се Снибрил.

— Мирен договор с Моулите, естествено. Ама вие нищо ли не знаете?!

Снибрил зяпна. Кареус се вкопчи в ръката му.

— О… — намеси се той високо и отчетливо. — Добре. Не е ли чудесно, а? Няма да ви отнемаме повече време. Хайде, Снибрил.

— Ама…!

— Сигурен съм, че този господин има много важна работа с тези документи — посочи сержантът.

— Защо го направи?! — изстреля Снибрил веднага щом сержантът припряно го изтика навън.

— Защото ако искаме нещо да разберем, няма да го разберем, ако ще и да накараме онзи чиновник да си изяде всичките хартийки! — сопна му се Кареус. — А сега ще пошпионираме мъничко, ще схванем къде е измамата, ще поогледаме какво става — пък по-късно можем и да се върнем и да го накараме да си изяде хартийките до шушка!