Тери Пратчет - Килимените хора

— Дори и войници не видях! Никакви!

— Само неколцина стражници — съгласи се Кареус и двамата изтичаха на улицата.

— Другите легиони едва ли са пристигнали — рече Снибрил.

— Мислиш ли, че изобщо ще пристигнат?

— Какво искаш да ми кажеш?

— Ние срещнахме вас и дребните хора. Ако не бяхме ви срещнали, сега едва ли щяхме да сме тук — мрачно обясни Кареус.

— Искаш да кажеш, че… няма други освен нас?!

— Нищо чудно.

А ние не наброяваме и хиляда — помисли си Снибрил. — И как така се подписва мирен договор с Моулите? Те само рушат и убиват! Какво търсят тук с тия договори?!

Войската бе опънала лагер сред космите. Както бе казал един от дефтмените, трудно бе да се отпуснеш, щом си заобиколен от врагове, особено пък ако тия врагове са на твоя страна. Но поне се усмихна хитро, като го каза.

Откриха Поуните, докато събираха сред космалака съчки за огъня. Бяха дузина. Поуните успяваха да се скрият доста лесно сред килима. Че нали бяха толкоз големи! Хората си мислят, че най-лесно се крият ситните неща. Но е почти толкова лесно да скриеш и твърде едрите на вид неща. Поуните приличаха досущ на могили — само дето преживяха и сегиз-тогиз се оригваха. Всички до един извърнаха глави към откривателите си, оригнаха се и пак се зазяпаха разсеяно нанякъде.

Изглеждаха, сякаш някой им бе наредил да го чакат. На табелата пишеше „Фармацевт“, което означаваше, че собственикът на магазина е един вид древен химик, който би могъл да ти дава билки и тям подобни докато ти стане по-добре или поне докато престане да ти става все по-зле.

Името на фармацевта беше Ухльо Бухлоу. В момента бъркаше нещо в задната стаичка и си тананикаше. Беше открил нов вид син мъх и сега тъкмо го стриваше в хаванчето. Сигурно все нещо цереше. Трябваше да го опита върху този-онзи, за да разбере какво именно.

Някаква ръка го докосна по рамото.

— Хм? — рече той и се обърна. Надникна над очилата си, направени от две грижливо изрязани кръгчета лак.

— Писмир?!

— По-тихо! Вмъкнахме се през задната порта! — сгълча го Писмир.

— Точно тъй сте направили, не се и съмнявам — кимна Ухльо Бухлоу. — Спокойно, няма никой в магазина. — Той погледна Глърк, Бейн и Брокандо, които се бяха скупчили зад гърба на стареца. — Гледай ти! След толкоз време, а? Ами… добре дошли. Моят дом е и ваш дом — изведнъж свъси чело и придоби угрижен вид. — Само в преносен смисъл, нали ме разбирате, тъй като аз, макар и винаги да съм питаел такова възхищение към твоя прям подход и доблестната ти осанка, не бих ти дал всъщност моя дом, понеже е единственият дом, притежаван от мен, и ето защо гореспоменатият термин е разширил значението си по, както се казва, необоснован начин…

Ухльо Бухлоу май срещаше сериозни пречки да стигне края на изречението. Глърк потупа Писмир по рамото.

— И той ли е философ?

— Веднага се познава, нали? — ухили се Писмир. — Хм, Ухльо… Много съм ти задължен.

Фармацевтът се отказа да се бори с изречението и се усмихна.

— Нужна ни е храна — рече Писмир. — А и повечето от нас…

— Искаме информация — прекъсна го Бейн. — Какво става тук?

— Кое ще искате първо?

— Манджата! — отсече Глърк. Останалите го изгледаха на кръв.

— Ами той като попита, мене гледаше — оправда се вождът.

— Чувствайте се като у дома си — рече Ухльо Бухлоу. — Макар че като казвам „у дома“, нямам предвид конкретно…

— Да, да, много ти благодаря — побърза да каже Писмир. Ухльо Бухлоу се втурна към един бюфет. Глърк впи очи в бурканчетата и гърненцата, с които бе осеяна цялата стая. Няколко бурканчета също впиха очички в него.

— С Ухльо сме съученици — заобяснява Писмир. — После той реши да изучава Килима. От какво е направен, свойствата на различните видове косми, разни редки и необикновени животни, и прочие…

— А пък Писмир реши да изучава хората. — Ухльо измъкна самун хляб и буца масло. — А после го осъдиха на смърт, задето нарекъл императора… ха де, как беше?

— Е, ами той си го заслужаваше — вдигна рамене Писмир. — Не щеше да ми даде пари за Библиотеката. А книгите бяха почнали да се разпадат!!! Пък нали и се предполагаше, че аз трябва да се грижа за нея! Та това са знания! И той да ми каже, че не му трябвали една камара вехти книги, щото онова, дето трябвало да го знаем, ние сме си го знаели! Просто се опитах да изтъкна, че една цивилизация има нужда от книги, за да тече обоснован, добре аргументиран обмен на мнения!

— Аз се опитвам да си спомня него как го нарече…