Тери Пратчет - Килимените хора

— Предполагам, че и уайтите ядат.

— Пък и са само четирима. Седем трябва да са — упорстваше първият.

— Ние бяхме се разболели — обясни друг уайт.

— Макар че, естествено, като казваме „ние“, то нямаме предвид… — подхвана трети.

Онзи до него го сръга в ребрата.

Първият страж май наистина си беше наумил да не се предава толкоз лесно.

— Според мене вие не сте никакви уайти! — отсече той. Уайтът, който нагъваше краставица, обърна качулка към него.

— Мога да ти го докажа — измляска той. — Мога да ти кажа какво ще те сполети в бъдеще.

— Ами?!

Уайтът взе един боздуган от каручката.

— Ще бъдеш цапардосан — обяви Глърк.

— Недей много силно! — бутна Бейн качулката си. — Той просто ни се изпречи на пътя. Не ни е враг.

Глърк тресна стражника по възможно най-дружелюбния начин. Вторият посегна към меча си и отвори уста да закрещи, ала усети, че в гърба му опря нещо остро.

— Пусни меча! — заповяда Писмир.

— А като казваме „пусни“, имаме предвид „позволи му да поеме в посока надолу“ — уточни Ухльо Бухлоу, който подскачаше като на пружинки. — Колко вълнуващо!

Брашнян почука на голямата резбована порта. Двамата готвачи зад него бутаха количка. Беше голяма, а бялата покривка се спускаше доземи и от четирите й страни.

След малко един придворен отвори портата.

— Вечерята — обяви Брашнян. — Да я внасяме ли?

— О, готвачът. Много добре — кимна придворният.

Вкараха количката. В стаята имаше двама стражи — седяха на една пейка. Не изглеждаше да цъфтят от щастие.

Имаше и още една врата. Придворният я отвори.

И зад нея имаше стая. Празна. На отсрещната стена пак се виждаше затворена врата.

— Оставете яденето тук — нареди придворният. — И се омитайте.

— Веднага, веднага — закима Брашнян. Готвачите избутаха количката в стаята. После послушно се изнизаха навън. Придворният хлопна вратата.

— Никога ли не си се чудил какво става по-нататък? — попита го Брашнян.

— Не ми е работа да се чудя на императорските работи — изфуча придворният. — Пък да ги бистря с готвача — съвсем не!

— Всъщност — Брашнян смъкна високото си бяло боне — аз съм сержант. Ей, вие там — мирно!

Двамата стражи застанаха мирно, още преди да осъзнаят какво правят. В стаята нахлуха още неколцина готвачи. Всички мъкнеха по нещо остро.

— Вие… — задъха се придворният и чак тогава му стигна до ума, че се намира в една стая с половин дузина едри въоръжени мъжаги, които май никак не желаят да им се крещи. — Вие престъпихте всички заповеди! — довърши той.

— Внесохме храната където трябва. Това беше заповедта — рече му Брашнян. Закуцука към вратата и долепи ухо до нея. — А сега просто си чакаме да видим какво ще стане по-нататък.

Дългата покривка представляваше един вид подвижна палатка.

Той чу как вратата се хлопна зад него. След минутка-две се отвори друга врата.

Замириса на моул. Всъщност, миризмата не беше особено противна: моулите миришеха на кожено палто, което е било четкано за последен път твърде отдавна.

Количката се задвижи. Вратата хлопна — този път зад него, недвусмислено обявявайки финала.

Миризмата на моул едвам се издържаше. И чак сега той чу гласове.

— Вечерята ви, сир. — Беше моулски глас.

— Не съм гладен — обади се човешки глас, но с една такава капризна, хленчеща нотка, която предполагаше, че собственикът му като малък е получавал твърде много бонбони и твърде малко конски евангелия. Беше от онези гласове, дето цял живот са яли само мекото на баницата.

— Сир трябва да похапне. — Моулски глас. — Инак нищичко няма да остане от сир.

— Какво става навън? Няма ли най-после да ме осветлите какво става навън? Защо никой не прави каквото му казвам? — На Снибрил му се стори, че чу тропане с крак. Нито за миг не бе повярвал, че онова, което му разправят за навън, е измислица.

— Гражданската война бушува с пълна сила! — Пак моулски глас. — Вие сте обкръжен от врагове! Само ние можем да ви опазим. Трябва да ни позволите, сир.

— Извикайте Фрей да ги разгроми! — Императорът, помисли си Снибрил с ужас. Само добре гледаните хора могат да са толкоз нахални.

— Скоро, скоро ще го извикаме, точно както направихме и в Джеопард. — Трети моулски глас. — Междувременно, моите войски се бият храбро на ваша страна! Може би ще се наложи да извикаме и Фрей, като му дойде времето.

— Обкръжен съм от врагове! — изциври императорът.

— Да, да — обади се моулски глас. Все едно приказваше на бебе.