Тери Пратчет - Килимените хора

— Искат да преговаряме — установи Бейн.

— Можем ли да им имаме доверие? — усъмни се Глърк.

— Не.

— Добре. Много мразя да имам доверие на такива като тях.

— Ала трябва да преговаряте — настоя Писмир. — Винаги си струва да се преговаря.

Най-накрая отидоха при моулите. Снибрил позна водача им — сега беше с корона от солни кристали на главата и ги гледаше с властен поглед. Ала на Бейн му бе по-интересен Гормалийш — и той беше в тайфата.

— Е? — рече Бейн. — Какво имате да ни кажете?

— Името ми е Джорнарилийш — представи се моулът с короната. — Предлагам ви мир. Вие не можете да победите. Шансът е на наша страна.

— Разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже да го използват! — възрази му Бейн.

— И с много храна?

Бейн го пропусна покрай ушите си.

— И що за мир ни предлагате?

— Хвърлете оръжието — настоя Джорнарилийш. — Само тогава ще продължим.

— Аз ли пръв да го хвърля? — рече Бейн, сякаш наистина се бе замислил над въпроса.

— Да. Нямаш избор. — Погледът на Джорнарилийш скачаше от лице на лице. — Нито един от вас няма избор. Приемете моите условия — инак ще умрете! Вие шестимата ще умрете още тук, а и останалите скоро ще ви последват.

— Не го слушайте! — кипна Снибрил. — Ами Джеопард? Ами Земята на Високата Порта?

— Да си хвърля меча, значи — провлачи Бейн. — Абе като си помисли човек, това е много привлекателна идея, а?

Извади меча си и го вдигна.

— Гормалийш?

Ръката на Бейн се превърна в размазано петно — толкоз бързо замахна. Мечът разсече въздуха като нож и се вряза в гърлото на моула. Гормалийш се строполи безмълвно, оцъклил в ужас очи.

— Видяхте ли — рече Бейн. — Ние в Уеър така си хвърляме мечовете. Бях го предупредил, ама той като не ме слушаше…

Обърна коня си и препусна обратно към града. Останалите се втурнаха след него. И мускул не бе трепнал по лицето на Джорнарилийш.

— Много недумийско от твоя страна — рече Писмир. — Направо ме изненада.

— Не, изненаданият беше Гормалийш. Ти просто се шашна — рече Бейн. — Беше тръгнал да си вади меча, не го ли видя?

— Готвят се за нова атака — обади се Глърк.

— Направо съм изне… шашнат, че не са се опитали още да си прокопаят път нагоре от Подкилимието.

— А, някои се опитаха — доволно се ухили Глърк. — Точно под отряда на Брашнян го изкопаха. На бас, че няма да се пробват пак.

Бейн се вгледа в тревожните лица на защитниците.

— Значи, ще е при следващата им атака. Ще ги накараме да я запомнят! Гответе поуните! Ще използваме всичко, с което разполагаме!

— Всичко? — обади се Брокандо. — Бива! — Той сръчка понито си и препусна в тръс покрай канавката. Зачакаха.

— Как сме с провизиите? — попита след малко Снибрил.

— Имаме колкото за четири-пет яденета на човек — разсеяно отвърна Бейн.

— Не е много…

— Може да излезе и предостатъчно.

Изчакаха още малко.

— Чакането му е най-гадното — обади се Писмир.

— Не, не е — възрази Ухльо Бухлоу, на когото изобщо не бяха посмели да доверят меч. — Предполагам, че най-гадното е от тебе да стърчи забита дълга остра сабя. А чакането е просто досадно. Като казвам досадно, аз всъщност искам да кажа…

— Ей ги, идват. — Глърк сграбчи копието си.

— Размърдали са се — установи Бейн. — Трупат се на едно място. На някой да му се намира излишен меч?

И най-накрая идва боят. Атаки, контраатаки. Навсякъде стрели и копия. После историците чертаят карти и рисуват по тях шарени продълговати петънца и големи-големи стрелки, които сочат, че ей-тук Дефтмените са сгащили изневиделица цяла глутница моули, а пък тук поуните са стъпкали няколко снарга, ей-там пък Извънредният отряд на Брашнян попаднал в капан и бил спасен единствено от решителния набег на група мунрунги. А тук-таме има и кръстчета — тук Бейн е заклал моулски вожд, там пък Ухльо Бухльо без да иска утрепал един снарг.

Картите обаче не могат да покажат нито страха, нито суматохата, нито вълнението. После е по-добре. Защото има ли после, значи си оживял. Докато не свърши, през половината от времето никой не е наясно какво става. Понякога даже не е ясно и кой е победил, докато не мине преброяването.

Снибрил си проправяше път през мелето с лакти и ритници.

Моулите като че бяха навсякъде. Един даже му посече рамото, а той забеляза чак по-късно.

После изведнъж се озова на едно по-разчистено място, а навсякъде около него — моули, издигнали мечове…

— Чакайте!

Бе Джорнарилийш, вождът на моулите. Вдигна лапа.