Тери Пратчет - Килимените хора

— И после да го утрепем — допълни Глърк.

— Нямаме време — прекъсна ги Бейн. — Джорнарилийш?

Въпреки раните си, моулът вдигна гордо глава.

— Ще ви покажа как умира един моул!

— А, това вече сме го виждали — спокойно отбеляза Бейн. — Онова, което искам да знам, е… защо? Защо ни нападнахте?

— Ние служим на Фрей! Фрей мрази живота на Килима!

— Най-обикновено природно явление — измърмори Писмир. — Би трябвало да подлежи на научно наблюдение и изследване.

Джорнарилийш му изръмжа.

— Хвърлете го в някоя килия — рече Бейн. — Нямам време да го слушам.

— Тук май изобщо няма килии — вдигна рамене Глърк.

— Ами тогава го накарайте да си построи и после го хвърлете вътре!

— Ама трябва да го убием!

— Не! Май много давате ухо на Брокандовите приказки!

Брокандо се наежи.

— Знаеш го какъв е! Защо не го… — започна той, но го прекъснаха.

— Защото няма значение какъв е той. Онова, което има значение, е какви сме ние.

Всеки се огледа. Дори Джорнарилийш.

Аз съм бил, осъзна Снибрил. Не усетих как съм го казал на глас. Е, ами…

— Само това има значение — продължи Снибрил. — Затова е бил построен и Уеър. Защото хората са искали да изнамерят по-добър начин от войната да се оправят помежду си. И да престанат да се плашат от бъдещето.

— Ние никога не сме били част от Империята! — сопна се Брокандо.

— А като дойде време да избирате, на чия страна застанахте? Както и да е, и вие сте били част от Империята. Само дето не сте го знаели. Толкоз време сте прекарали в гордеене, че не сте част от империята, че накрая сте станали… ами, част от нея. Че какво щяхте да правите, ако не съществуваше Империята? Пак щяхте да почнете да бутате хора от скалите!

— Аз не бутам хора от скалите!

Джорнарилийш, потресен, местеше поглед от единия към другия.

— Защо млъкна? — погледна го Снибрил.

— Е, ама то не беше… карай!

— Тия?! — смаяно пророни той. — Тия са ме победили?! Тия тъпоумни слабаци, които през цялото време се дърлят?!

— Да се смаеш, а? — подхвърли Бейн. — Махнете го оттук и го хвърлете някъде под ключ.

— Настоявам да умра достойно!

— Чуй ме сега — рече Бейн. Гласът му кънтеше като бронз. — Убих Гормалийш, защото на такива като него не трябва да се позволява да съществуват! За тебе не съм чак дотам сигурен. Но ха си ме нервирал още веднъж, ха съм те убил на място. А сега… отведете го.

Джорнарилийш зяпна, после захлопна уста. Снибрил се облещи срещу двамата. Ще го направи като нищо! — мина му през ум. — Още тук и сега, ако щеш. Не от гняв, нито пък от жестокост, а просто защото така трябва.

Хрумна му, че по-скоро би се изправил в бой лице в лице с пощурелия Брокандо, или с разбеснелия се Джорнарилийш, но не и с Бейн.

— Обаче Снибрил е прав — обади се Писмир, щом бързешком отведоха безмълвния моул. — Всички си я карат по старому. Сега обаче ще трябва да изнамерим друг начин. Щото иначе по никой начин няма да я бъде. Не сме минали през всичко това, само за да започнем да се драпаме пак за нещо друго. Империята…

— Не съм много сигурен, че ще е пак империя — прекъсна го Бейн.

— Какво?! Но… Империя трябва да има!

— Май има и нещо по-добро. Доста си мислех по това напоследък. Множество малки държавици и градове, обединени по някакъв начин. Може да излезе по-добро от огромна Империя. Знам ли.

— И право на глас за жените! — обади се нейде из тълпата лейди Вортекс.

— Да, може би дори това — кимна Бейн. — За всекиго трябва да има по нещо.

Погледна към тълпата. Отзад имаше неколцина уайти. Никой не знаеше кои са.

— За всекиго по нещо — повтори Бейн. — Трябва да поговорим за всичко това…

Един уайт пристъпи напред и отметна качулката си. Излезе, че не бил той, ами тя.

— Трябва да ти кажа нещо.

Всички уайти в залата отметнаха качулките си.

— Казвам се Тарилон, господарка на мините. Сега ние си тръгваме. Мислим… мислим, че започваме да усещаме някакво бъдеще. Ние… започваме отново да си го спомняме.

— Моля? — зяпна Бейн.

— Избрахме нова Нишка.

— Не разбирам…

— Ние отново сме уайти. Истински уайти. Мислим, че започваме да си спомняме новата История — тъй че сега, ако позволите, ще се върнем към обичайния си живот — тя се усмихна. — Спомнях си, че съм го казала!

— О… — Бейн изглеждаше крайно объркан: мъж практичен, сблъскал се с нещо, което не може да проумее, защото е твърде зает. — Ами добре. Хубаво тогава. Радвам се за вас. Ако можем с нещо да…

— Пак ще се срещнем… сигурни сме!