Тери Пратчет - Килимените хора

Намери Глърк и Бейн — бяха се подпрели на една порутена стена, капнали от умора. С тях имаше и три думийки — едната превързваше раната на ръката на Глърк с ивици от нещо, което нявга е било хубава рокля.

— Е… — рече той. — Поне ще разказват, че сме паднали в битка — уууух!

— Не мърдай, става ли? — прекъсна го думийката.

Бейн се обади:

— Не мисля, че моулите много се интересуват от история. Никакви книги няма да има вече. И никаква история. И никакви книги по история.

— Това май ми изглежда най-лошото — отбеляза Снибрил.

— Извинете ме — обади се една от жените. — Ъ… Аз съм лейди Серилин Вортекс. Вдовица на покойния майор Вортекс.

— Помня го. Много доблестен войник — кимна Бейн.

— Искам да кажа само, че не е най-лошото това, че вече няма да има книги по история, младежо. Умирането май е най-лошото — обясни лейди Вортекс. — Историята сама ще се погрижи за себе си.

— Уверявам ви, че сме ви много… хм… благодарни за помощта — измънка Бейн, явно притеснен.

— Не сме ви помагали! Взехме участие! — сряза го лейди Вортекс.

Навсякъде из руините на Уеър бяха насядали хора на групички — или пък се грижеха за ранените. Два пауна бяха убити. Те поне лесно се брояха. Снибрил от дълго време не беше виждал ни Брокандо, ни Писмир.

Врагът се раздвижи.

Снибрил въздъхна и се изправи.

— Пак се почна…

— История, а? — Глърк хвана копието си. — Последен славен напън.

Лейди Вортекс грабна един меч. Така се беше ядосала, че чак искри хвърчаха.

— За последен ще видим! — каза го с такъв тон, че Снибрил си помисли че онзи моул, дето би посмял да я нападне, щеше да има твърде лош късмет.

Тя се обърна към Бейн.

— А като се измъкнем от тая каша, младежо — озъби му се тя, — ще трябва сериозно да си поприказваме! Щом ще се бием, и за нас трябва да има някакво бъдеще…

Моулите се хвърлиха в атака.

Ала тя нещо не беше кой знае колко въодушевена. Онези отпред си напираха, но онези отзад постепенно забавяха крачка. Крещяха си нещо и се оглеждаха през рамо към космалака. След няколко секунди взеха да се щурат насам-натам, като да бяха откачили.

Защитниците се опулиха.

— Ама те защо спряха? — обади се Глърк.

Снибрил се взря в сенките между космите.

— Там… има нещо…

— Още моули ли?

— Не виждам ясно… бият се… задръжте… — Той премига. — Уайти! Хиляди и хиляди уайти! Нападат моулите!

Бейн огледа защитниците.

— Тогава и ние имаме само един избор — рече той. — Атака!

Приклещени между двете армии, моулите нямаха вече шанс милион към едно. А уайтите се биеха като луди… нещо по-лошо, биеха се като разумни, с най-доброто оръжие, което можеха да направят, кълцаха ли, кълцаха… Като хирурзи — рече по-късно Писмир. Или като хора, открили, че най-хубавото бъдеще е онова, което сам си създадеш.

По-късно откриха, че уайтът Атан е загинал в битката. Но поне не го е знаел предварително. А уайтите говорят помежду си по странен начин, из целия Килим, надлъж и шир — неговите нови идеи бяха прескочили като искри от уайт на уайт: не си длъжен да приемаш онова, което ще ти се случи, ти можеш да го промениш!

Никога преди не им беше хрумвало.

А после всичко свърши.

Никой никъде не откри императора. Пък и никой не го потърси особено усърдно. Никой нищо не бе казал, но някак от само себе си всички приеха, че сега Бейн отговаря за всичко.

Не всичко приключва с боя — помисли си Снибрил. — Напротив, с края на битките започват проблемите, без значение дали си победил или загубил. Има хиляди хора, дето храната им стига само за един ден, а къщи въобще нямат, наоколо все още сноват моули — макар че според мен известно време ще ни избягват. А пък Империята е на парченца. Пък и със Земята на Високата Порта тепърва ще се оправяме.

Поне въпросът с храната се уреди лесно. Навсякъде беше пълно с трупове на снаргове. А Глърк каза, че хич не било разумно да ги оставяме ей-тъй да си изгният залудо.

Бейн прекара цял ден, седнал върху развалините на двореца — слушаше какво говорят минаващите край него тълпи и сегиз-тогиз даваше по някоя заповед. Изпратиха в Джеопард отряд да докара останалите мунрунгски каруци.

Някой предложи да празнуват.

— Някой ден, отвърна Бейн.

А после доведоха Джорнарилийш. Беше лошо ранен с копие, ала отрядът на Глърк по снаргосъбирането го бе намерил жив. Опитаха се да го тръшнат пред Бейн, но тъй като той и без това едва се държеше на крака, нямаше кой знае какъв смисъл.

— Трябва да има процес — рече Писмир. — Според древния обичай…