Тери Пратчет - Масклин

Там горе човеците се бъхтеха с бавния си, неразбираем живот. Там долу, където, след като минеше през килимите и дюшемето, тяхната дандания се превръщаше в далечен тътен, номите се суетяха забързано по прашните си пътечки.

— Не ще да е туй — рече баба Моркий. — Туй място твърде голямо. Толкоз голямо място не може да се разруши. Много ясно.

— Казах ти го, нал’ тъй? — задъха се Торит, който винаги извънредно много се въодушевяваше при всяка новина за ужаси и съсипии. — Винаги са казвали, че Нещото знае много. И я не ми викай да млъкна!

— Защо трябва да бягаме? — рече Масклин. — Иска да кажа, двайсет и един дни са много време.

— Не и в политиката — мрачно подхвърли Доркас.

— Мислех си, че сме в Магазина, а не в… как го каза?

Доркас спря толкова внезапно, че баба Моркий се вря в гърба му.

— Виж — заобяснява той с нетърпеливо търпение. — Какво мислиш, че трябва да правят номите, хм, ако разрушат Магазина?

— Ами да излязат навън от… — започна Масклин.

— Но повечето от тях дори не вярват, че Навънка наистина съществува! Дори и аз не съм много сигурен, а притежавам извънредно интелигентен и буден ум! Няма къде да идем. Разбра ли ме?

— Навънка има колкото щеш…

— Само ако вярваш в това!

— Не, наистина си е там!

— Боя се, че хората са по-сложно устроени, отколко си мислиш. Във всеки случай, трябва да се видиш с Абат. Противен дърт тиранин, естествено, но е доста схватлив по свой си начин. Само дето начинът му е доста тесногръд. — Той ги изгледа продължително.

— Сигурно е най-добре да не привличаме внимание към себе си — добави той. — Хората обикновено не ме закачат, но не е много мъдро да се размотаваш извън отдела си без солидна причина. А пък тъй като вие въобще си нямате отдел…

Той сви рамене. С този си жест успя да намекне за всички неприятности, които биха могли да се случат на безотделните скитници.

Всичко това означаваше, че пак трябва да използват асансьора. Навлязоха в прашно подподие, осветено от мижавата светлина на няколко подходящо разположени слаби крушки. Наоколо май нямаше жива душа. След шумотевицата в другите отдели тук беше почти противно тихо. Дори по-тихо — помисли си Масклин, — отколкото сред широките полета. В края на краищата, полетата си бяха тихи. А под подовете трябва да има номи.

Всички го усетиха и се скупчиха по-близо един до друг.

— Ай, че хубави лампички! — рече Грима, за да прогони тишината. — Като за номи. Вижте ги какви са разноцветни. А някои мигат.

— Крадем по цели кутии от тях всяка година покрай Коледния панаир — рече Доркас, без да погледне. — Човеците ги окачват по дърветата.

— Защо?

— Питай ме. Предполагам, че за да ги виждат по-добре. Можеш ли ги разбра — човеци.

— Но тогава ти знаеш какво е дърво — рече Масклин. — Не мислех, че в Магазина ги имате.

— Естествено, че знам — отвърна Доркас. — Големи зелени работи с пластмасови иглички по тях. Някои са от станиол. По Коледните панаири не можеш се размина от тия проклетии, ти казвам.

— Ония, дето си ги имаме навън, са големи — дръзна да обясни Масклин. — И по тях има такова… листа, които окапват всяка година.

Доркас го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш с това — окапват?

— Ами просто се въртят из въздуха и падат на земята — поясни Масклин. Другите кимнаха. Напоследък се появиха много неща, за които не бяха сигурни, но що се отнася до онова, което се случва на листата всяка година — по това бяха експерти.

— И това става всяка година? — попита Доркас.

— О, да.

— Наистина ли? — удиви се Доркас. — Страхотно! А кой ги лепи обратно после?

— Никой — сви рамене Масклин. — Просто се появяват пак.

— Самички ли?

Те кимнаха. Когато има едно нещо, в което си сигурен, ти се държиш за него.

— Май, че да — обади се Масклин. — Всъщност и досега не сме разбрали как така. Просто си става.

Номът от Магазина се почеса по главата.

— Е, не знам — колебливо промърмори той. — На мене ми се струва, че много немарливо ги управляват. Сигурни ли сте…

Изведнъж някакви фигури ги обкръжиха. В първия момент — вълма прах, в следващия — хора! Онзи най-отпред имаше брада, превръзка на окото и нож между зъбите. Това някак си правеше усмивката му още по-зловеща.

— Ох, мале — обади се Доркас.

— Тия какви са? — изсъска Масклин.

— Бандити. Това винаги е било проблем в Дамско Бельо — обясни Доркас, докато си вдигаше ръцете.