Тери Пратчет - Масклин

— Предполагам, че ви се е видяла такава, щом прекарвате цялото си време в мрак — каза Масклин.

Доркас примъкна една празна макара.

— Трябва да ми разкажеш. Всичко, което можеш да си спомниш за Навънка.

Нова зелена светлина блесна върху Нещото в скута на Торит.

След малко един от младите номи донесе храна. И те говориха, спориха, и често се счепкваха, а Доркас слушаше и задаваше въпроси.

Той беше, както им каза, изобретател. Особено на такива неща, дето си имаха вземане-даване с електричеството. Отдавна, още в първите дни, когато номите за пръв път започнали да се набъркват в електромрежата на Магазина, доста от тях били убити. Сега бяха открили по-безопасни начини, но електричеството си беше все още една загадка и онези, които обичаха да си общуват отблизо с него, не бяха чак толкова много. Ето защо вождовете на големите родове и дори самият Абат на Канцелариите го бяха оставили на мира. „Винаги е добра идея — казваше той, — да си добър в нещо, което другите не могат или не искат да правят.“ Така че се примиряваха с това, дето от време на време се чуди на глас какво ли е Навънка. Поне ако не беше на много висок глас.

— Не си спомням всичко — въздъхна той. — Как се казваше оная, другата лампа, дето светваше на Затваряне? Извинявай, искам да кажа през площта.

— През нощта — поправи го Масклин. — Нарича се луна.

— Луна — повтори Доркас, като търкаляше думата из устата си. — Но нали не е толкова ярка, колкото слънцето? Странно, наистина. По-разумно ще е най-ярката светлина да свети нощем, а не денем, когато тъй и тъй се вижда. Предполагам, че нямаш представа защо е така, нали?

— Просто си е така — каза Масклин.

— Бих дал всичко да видя това сам. Едно време, като млад, ходех да гледам камионите. Никога не събрах кураж да се кача на някой.

Той се наведе по-близо.

— Мисля — рече той, — че Арнолд Брос ни е сложил в Магазина, за да откриваме разни неща. Да научаваме кое как е. Инак, защо са ни тия мозъци? Ти как мислиш?

Масклин беше доста поласкан, че го питат, но веднага щом отвори уста, го прекъснаха.

— Хората все говорят за Арнолд Брос — каза Грима. — Обаче никой не казва кой точно е той.

Доркас се наведе към нея.

— О, той е създал Магазина. През 1905 година, нали разбираш. Мазетата, Складовете, Счетоводния отдел, всичко между тях. Не мога да го отрека. Искам да кажа, все някой трябва да го е направил. Но аз все казвам хората — това не означава, че не трябва да мислим за…

Зелената светлина върху Нещото угасна. Малката въртяща се чашка изчезна. То забръмча тихо — все едно машина, която се опитва да си прочисти гърлото.

— Наблюдавам телефонните комуникации — каза то.

Номите се спогледаха.

— Ами, хубаво — каза Грима. — Хубаво е, нали, Масклин?

— Имам спешна информация, която трябва да споделя с лидерите на тази общност. Съзнавате ли, че живеете в строителна единица с ограничен живот?

— Завладяващо — рече Доркас. — Всичките тия думи. Човек може да си представи, че разбира всичко, което казва. Там горе има неща — той рязко вдигна палец към дъските над тях, — които са точно като това. Радиоапарати — тъй им викат. Има и едни с картинки. Да се смаеш.

— Жизненоважно е да споделя информация от изключително значение с водачите на общността относно неизбежното унищожение на този артефакт — произнесе Нещото.

— Извинявай — каза Масклин. — Може ли пак?

— Не схващате ли?

— Кое да ми се схваща?

— Очевидно езикът се е променил по начини, които не разбирам.

Масклин се опита да изглежда така, сякаш гори от желание да му помогне.

— Бих направил опит да изясня своето твърдение — каза Нещото. Няколко светлинки пробляснаха.

— Ами добре — каза Масклин.

— Тоа голем Магазин, прави едно буум! Тия дни и после айде — каза Нещото с надежда.

Номите пак се спогледаха. Май на никого не му просветна.

Нещото пак си прочисти гърлото.

— Знаеше ли значението на думата разрушен? — каза то.

— О, да — отвърна Масклин.

— Точно това ще стане с Магазина. След двайсет и един дни.