Тери Пратчет - Масклин

Масклин бавно огледа прашното пространство между пода и тавана. Толкоз. Вече му беше дошло до гуша. Беше прекалено топло, прекалено сухо, всеки се държеше с него като с глупак, а пък сега решиха, че формата му не била, каквато трябва.

— Ами виж какво — започна той, но Нещото се обади изпод мишницата му:

— Този човек ни е нужен.

— Мамо мила — обади се Доркас. — Ама че малко радио. Стават все по-малки и по-малки!

Мястото, където ги отведе Доркас, беше просто една дупка. Голяма, квадратна, дълбока тъмна дупка. Няколко кабела, по-дебели от ном, се губеха нейде в дълбините.

— Тук долу ли живееш? — попита Грима.

Доркас затършува в мрака. Нещо щракна. Високо горе нещо друго каза „бам“ и се чу далечен рев.

— Хм? О, не! — рече той. — Отне ми направо цели векове да схвана какво е това. То е нещо като под, окачен на въже. Качва се нагоре, слиза надолу, разбираш ли? И вътре има човеци. Та си помислих — аз по-млад не ставам, пък всички тия стълби си играят на прескочи-кобила с краката ми… И после хвърлих един поглед как действа. Фасулска работа. Разбира се, трябваше да е фасулска, иначе човеците нямаше да разберат как се използва. Дръпнете се, моля.

Нещо черно и грамадно се спусна по шахтата и спря на няколко инча над главите им. Чуха се дрънчене, тупане и познатият звук от разхождащи се наоколо човеци.

Освен това под пода на асансьора висеше телена кошничка, вързана за него с връв.

— Ако си мислите — рече баба Моркий, — че ще се кача на… на телено гнездо, вързано с връв, намерете си някой друг да…

— Безопасно ли е? — попита Масклин.

— Повече или по-малко, повече или по-малко — рече Доркас, прекрачи през дупката и заровичка друго снопче ключове. — Побързайте, моля. Оттук, мадам.

— Ъъ, колко повече, отколкото по-малко? — запита Масклин, докато бабата, смаяна от това, че са я нарекли мадам, се качваше на борда.

— Е, онова, което аз съм направил, със сигурност е здраво — рече Доркас. — Обаче онова отгоре са го сглобявали човеците, та не се знае. Дръжте се здраво, моля. Вдигаме се!

Над тях задрънча, кошницата леко се разтресе и те се заиздигаха.

— Хубаво е, а? — попита Доркас. — Цели векове ми отне да свържа всички ключове. Ще си речете, би трябвало да забележат, а? Натискат бутона, за да слязат, но ако аз искам да се изкача, се изкачваме. Едно време се безпокоях да не би човеците да се сетят, че е странно асансьорите да се качват и слизат сами, ама те май са по-тъпи от тъпи. Пристигнахме!

Асансьорът отново се разтресе и спря. Кошницата на номите се падаше на едно равнище с друго подетажно пространство.

— „Електро-Домакински Уреди“ — съобщи Доркас. — Просто едно местенце, което аз наричам свое. Тук никой не ме безпокои, дори Абатът. Нали разбирате, аз съм единственият, който разбира кое как работи.

Навсякъде имаше жици. Разпростираха се във всевъзможни посоки под пода на дебели снопове. Насред всичко това няколко млади нома разглобяваха нещо.

— Радио — поясни Доркас. — Забележително нещо. Опитваме се да схванем как работи.

Той претършува купчината дебел картон, изтегли един лист и стеснително го подаде на Масклин.

На него беше изобразен малък конус. Цветът му биеше на розово, а на върха му имаше малка туфичка косми.

Номите никога не бяха виждали стрида. Ако бяха виждали, щяха да разберат, че това на рисунката изглежда точно като нея. Ако не броим косата, де.

— Много е хубава — колебливо каза Масклин. — Какво е това?

— Хъм. Това беше представата ми как изглеждат Външните, нали разбирате — смънка Доркас.

— Какво, с остри глави?

— Ами Дъждът, нали разбирате. От старите легенди. От времето преди Магазина. Дъжд, нали си говорихме за него. Вода, която през цялото време пада от небето. Нали трябва да се стича някак. А полегатите страни са, за да не може да го събори Вятърът. Нали разбирате, можех да се опра само на старите сказания.

— Че това дори очи няма!

Доркас посочи:

— Има си, ето ги. Мънички. Отдолу под косата, за да не го заслепи Слънцето. Това е една голяма ярка светлина в небето — разясни Доркас.

— Него сме го виждали — рече Масклин.

— Кво казва тоя? — обади се Торит.

— Казва, че трябва да изглеждаме ей така — подметна саркастично баба Моркий.

— Главата ми хич не е такваз остра!

— Мисля, че си схванал нещата не съвсем както трябва — бавно рече Масклин. — Въобще не е така. Никой ли не е излизал да види ?

— Веднъж видях голямата врата отворена — каза Доркас. — Искам да кажа, оная долу в гаража. Но там навън имаше само ослепителна бяла светлина.