Тери Пратчет - Масклин

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.

— Не знам — отвърна Масклин.

— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.

— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.

— И птичките го правят, момчето ми.

— Да, ама…

— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас ?

— Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

— Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли какво представляват човеците?

— Да. Възобновявам главната задача.

— Нещо? — продължи Масклин.

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.

— Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.

— Добре, де, кажи ми какво са човеците!

— Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.

— Ей, ти на! — обади се Торит и кимна мъдро. — Нали ти казах? Обитатели. Умни, да. Но преди всичко обитатели. Просто много обитатели накуп. — Той се поколеба. — Обитателовци — поправи се.

— Ние местни обитатели ли сме?

— Главната задача прекратена. Не. Главната задача възобновена.

— Не сме, я! — тонът на Торит беше унищожителен. — Имаме си гордост!

Масклин си отвори устата, за да го попита какво значи обитатели. Знаеше, че не знае, а беше сигурен , че и Торит не знае. После искаше да зададе и още много въпроси, но преди да попита, трябваше да си помисли и какви думи да използва.

„Не знам достатъчно думи — мина му през ума. — Не можеш да мислиш за някои неща, ако не знаеш думите, които ти трябват.“

Но не успя да се замисли върху това, защото някакъв глас се обади зад гърба му:

— Странни са, ама яката, а? И напоследък са много заети. Чудя се какво ли има вътре в тях?

Беше един възрастен, доста набитичък ном. Пък и беше твърде небрежно облечен, а това беше нещо необикновено в Магазина. По-голямата част от облеклото му представляваше грамадна престилка, чиито джобове тайнствено се издуваха.

— Шпионираш ли ни? — обади се баба Моркий.

Непознатият сви рамене.

— Обикновено идвам тук да наблюдавам човеците — отвърна той. — Мястото е добро. През повечето време няма никой. Вие от кой отдел сте?

— Не сме от отдел — обади се Масклин.

— Просто сме си хора — поясни баба.

— Ама обитатели не сме — добави бързо Торит.

Непознатият се ухили и скочи от дървената греда, на която седеше.

— Представете си — рече той. — Трябва да сте от новите, за които чух напоследък. Външни хора?

Масклин хвърли предпазлив поглед към протегнатата му ръка.

— Да — учтиво се обади той.

Непознатият въздъхна.

— Предполага се, че ще я стиснеш — каза той.

— Така ли? Защо?

— Такава е традицията. Името ми е Доркас Дел Икатеси — рече с крива усмивчица непознатият. — Ти твоето знаеш ли го?

Масклин не обърна внимание на последните думи.

— Какво искаш да кажеш? Че наблюдаваш човеците ли? — попита той.

— Наблюдавам ги. Изучавам ги, разбираш ли? Това ми е професията. Можеш да научиш много за бъдещето, наблюдавайки човеците.

— Като да предсказваш дали ще вали, така ли?

— Дали ще вали! Разбира се, същото е. — Номът се усмихна широко. — Вие сигурно всичко знаете за дъжда. Сериозна работа е той, а?

— Чувал си за дъжда? — учуди се Масклин.

— Знам само старите приказки. Хм. — Доркас го изгледа от горе до долу. — Предполагах, че Външните Хора имат по-различна форма, обаче. Живот, но не такъв, какъвто го познаваме. Елате сега с мене. Ще ви покажа какво имам предвид.