Тери Пратчет - Масклин

— Целта ми е да ви служа и да ви водя — рече то.

— Видя ли? — обади се Торит, който се чувстваше малко изолиран от ставащото. — За това бяхме прави!

Масклин бодна кутийката.

— Ама напоследък нещо си мълчеше по тоя въпрос — рече той.

Нещото зажужа.

— Защото трябваше да поддържам вътрешната си енергия. Обаче сега мога да използвам наличното електричество.

— Това е много хубаво — каза Грима.

— Искаш да кажеш, че пиеш от лампите по някакъв начин? — рече Масклин.

— Това засега ще бъде достатъчно за обяснение.

— Ами преди защо не говореше? — попита Масклин.

— Слушах.

— О…

— А сега чакам инструкции.

— Кого чакаш? — попита Грима.

— Мисля, че иска да му казваме какво да прави — рече Масклин. Отново седна на пети и се взря в светлинките. — Какво можеш да правиш? — попита.

— Мога да трансформирам, да калкулирам, да триангулирам, да асимилирам, да корелирам и да екстраполирам.

— Не мисля, че искаме да ни правиш такива работи — рече Масклин. — Искаме ли? — попита той другите.

Баба Моркий явно мислеше по въпроса.

— Не — каза тя най-накрая. — Не мисля, че искаме таквиз работи. Ама още някой банан, да речеме, ще ни дойде добре.

— Мисля, че онова, което наистина искаме, е да се приберем вкъщи и да сме в безопасност — рече Масклин.

— Да се приберете в къщи.

— Точно така.

— И да сте в безопасност.

— Да.

По-късно тези девет думи станаха един от най-знаменитите цитати в номската история. Учеха ги в училище. Издялаха ги върху каменни плочи. И за тях се твърди, че тогава никой не си и помислил, че те са особено важни.

Нищо особено не станало. Просто Нещото рекло:

— Командата приета.

После всичките му светлини угаснали, освен една малка зелена светлинка, която започнала да мига.

— Слава Богу, че млъкна — рече Грима. — Какъв ужасен глас само! А сега какво ще правим?

— Според онзи момък Ангало — рече баба Моркий, — ще ни се стъжни животът.

Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.

— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?

— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

— О! — възкликна тихичко.

— Какво? — притича Грима.

— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.