Тери Пратчет - Масклин

— Къш! Къш! — изкрещя абатът и Масклин забеляза, че той трепери.

Това му беше странното на Магазина. Само преди няколко дни се налагаше да знаеш толкова малко неща — достатъчно беше да познаваш големите гладни същества и да знаеш как да ги избягваш. Полски занаят, както му викаше Торит. Сега на Масклин започна да му просветва, че има и друг вид знание, и то се състои от нещата, които трябва да разбираш, за да оцелееш сред други номи. Неща като: бъди много внимателен, когато казваш на другите неща, които не искат да чуят. Или: мисълта, че не са прави, много ядосва другите. Някои от Канцелариите с по-нисък ранг ги подкараха забързано към портата. Правеха го много професионално — всъщност никой нито докосна хората на Масклин, нито дори погледна някого в лицето. Няколко от тях бързо отскочиха от Торит, когато вдигна Нещото и го протегна напред, за да го предпази.

Най-накрая темпераментът на баба Моркий, който никога не е бил от най-бавно кипващите, стигна точката си на кипене. Тя награби най-близкия монах за расото и го придърпа на инчове от носа си. Той трескаво закръстосва поглед в усилия да не я вижда. Тя гневно го сръга в ребрата.

— Усети ли пръста ми? — Това не бе въпрос, а заповед. — Усети ли го? Тук ме няма, така ли?

— Обитатели! — тръсна Торит.

Монахът реши текущия си проблем, като изскимтя и припадна.

— Давайте да се махаме — задъхано рече Доркас. — Подозирам, че от това да не виждаш хората, защото не съществували, до това да направиш така, че наистина да не съществуват, има само една крачка.

— Не разбирам — каза Грима. — Как така не ни виждат?

— Защото знаят, че сме от Навънка — обясни Масклин.

— Но другите ни виждат! — повиши тон Грима. Масклин не я обвиняваше. И той започна да се чувства малко несигурен.

— Мисля, че е така, защото не знаят — обади се той. — Или не вярват, че наистина сме външни!

— Аз не съм външен! — възмути се Торит. — Те са вътрешни!

— Но това значи, че абатът наистина мисли, че сме от Навънка! — рече Грима. — Това значи, че той вярва, че сме тук, и че може да ни види! Къде му е смисълът на всичко това?

— Виждаш ли, такава е номската природа — каза Доркас.

— Много важно! — мрачно каза бабата. — Три седмици и хоп — Всичките ще станат външни. Пада им се. Ще им се наложи да се мотаят насам-натам, без да се поглеждат. Как ли ще им се хареса, а? — Носът й зашъта из въздуха. — Оу, иссвинявайте, гусин Абат, малко ви понастъпих, таквоз, ама не ви видях, разбираш ли…

— Сигурен съм, че биха го разбрали, ако ни изслушат — каза Масклин.

— Не би трябвало да си го мислиш — рече Доркас, като риташе в прахта. — Глупаво беше от моя страна да очаквам, че ще разберат. Канцелариите никога не се вслушват в нови идеи.

— Извинявайте — обади се зад тях тих гласец.

Те се обърнаха. Там стоеше един Канцеларии. Беше млад, доста пълничък, с къдрава коса и притеснена физиономия. В момента мачкаше нервно края на расото си.

— Мен ли викате? — попита Доркас.

— Ъъ, аз… такова, исках да говоря с… Външните — каза предпазливо дребосъкът. После приклекна в тромав реверанс по посока на Торит и баба Моркий.

— Твойто зрение май е по-добро от това на другите, а? — заяде се Масклин.

— Да — отвърна Канцеларият и погледна през рамо към коридора. — Ъъ, бих искал да говоря с вас. Насаме.

Промъкнаха се зад една греда.

— Е? — каза Масклин.

— Онова, ъъ, нещо, дето приказваше — каза Канцеларият. — Вие вярвате ли му?

— Мисля, че то всъщност не може да лъже — каза Масклин.

— Ама то какво е точно? Нещо като радио?

Масклин погледна Доркас с надежда.

— Това е едно нещо, което прави шум — надуто обясни Доркас.

— Така ли? — Масклин сви рамене. — Не знам. Просто си го имаме отдавна. То казва, че пристигнало навремето много отдалеч, с номите. Поколения наред се грижим за него, нали, Торит?

Старецът ядосано закима.

— Преди мен беше у баща ми, преди него — у баща му, преди това — у неговия баща, а в същото време и у брат му, а чичо им преди това… — започна той.

Канцеларият се почеса по главата.

— Безпокоим се — каза той. — Човеците се държат много странно. Нещата в Магазина не се подменят. Появиха се табели, които никога не сме виждали преди. Дори и абатът се безпокои, че не може да схване какво очаква от нас Арнолд Брос (създаден в 1905). Така, че, ъъ… — Той подръпна дрехата си, оправи я набързо и продължи. — Вижте какво, аз съм помощникът на абата. Казвам се Гърдър и правя онова, което той не може да прави сам. Та, ъъ…