Тери Пратчет - Масклин

— Така ли? — попита Масклин.

— О, да, нали разбираш, политика. Абатите не могат постоянно да си сменят мненията. Ще видиш. Важното за водача не е дали е прав или крив, а дали е уверен . Иначе хората ще се чудят какво да мислят. Разбира се, да си прав помага — заключи абатът. После се облегна назад.

— Едно време в Магазина са се водили ужасни войни — продължи той. — Страховити. Кошмарно време е било. Ном срещу нома. Преди десетилетия, разбира се. Изглежда, винаги е имало по някой ном, който си е мислил, че неговият род трябва да управлява Магазина. Битката за Товарния Асансьор, Кампанията в Складовете, кошмарните Войни за Мецанина… Но сега това е минало. И знаеш ли защо?

— Не — отвърна Масклин.

— НИЕ спряхме всичко това. Канцелариите. С хитруване, здрав разум и дипломация. Накарахме ги да прозрат, че Арнолд Брос (създаден в 1905) очаква номите да живеят в мир един с друг. Виж сега какво, да предположим, че аз, тук вътре, кажа, че ти вярвам. Хората ще решат, че старецът съвсем е изкуфял. — Абатът се изкикоти. — А после ще си рекат: Да не би Канцелариите да са бъркали през цялото време? Щяха да се паникьосат. Е, естествено, тая няма да я бъде. Трябва да държим номите сплотени. Знаеш, че се пръскат при всяка попаднала им възможност.

— Вярно е — съгласи се Масклин. — И вечно те обвиняват за всичко, и все ти викат: „Ей, ами кво ще правиш?“

— И ти си го забелязал, а? — оживи се абатът. — Струва ми се, че имаш точно необходимата квалификация за лидер.

— Не мисля!

— Ето на, нали точно това ти казвам! Не искаш да бъдеш лидер. И на мен не ми се щеше да ставам абат. — Той потропа с пръсти по бастуна си и погледна изпитателно Масклин.

— Хората са винаги по-сложни, отколкото си мислиш — рече той. — Много важно е да го помниш.

— Ще го запомня — рече Масклин. Не знаеше какво друго да каже.

— Ти не вярваш в Арнолд Брос (създаден в 1905), нали? — попита абатът. Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Е, ами…

— Знаеш ли, аз съм го виждал. Като малък. Изкачих се чак до Счетоводния отдел, самичък, скрих се и го видях зад бюрото му. Пишеше.

— О?

— Беше с брада.

— О.

Абатът отново потропа по бастуна. Изглежда, вземаше някакво решение. После каза:

— Хм. Къде живеехте преди?

Масклин му разказа. Смешна работа — сега, като си спомняше, всичко му изглеждаше много по-хубаво. Повече лета, отколкото зими, повече лешници, отколкото плъхове. Нямаше банани, електричество, килими, но пък имаше много свеж въздух. А в спомените му май нямаше и толкоз много киша и мраз. Канцеларият го изслуша учтиво.

— Когато народът ни беше повече, беше много по-добре — довърши Масклин. Погледна обувките си. — Ако искаш, ела да живееш с нас. Като разрушат Магазина.

Абатът се засмя.

— Не съм сигурен, че ще свикна — каза той. — Не съм сигурен, че искам да вярвам в това твое Навънка. Изглежда ми студено и опасно. Както и да е, на мен ми предстои много по-тайнствено пътуване. А сега моля да ме извиниш, трябва да си почина. — И той тропна по пода с бастун. Гърдър се появи като по магия.

— Вземи Масклин и го образовай малко — нареди абатът. — А после се върнете и двамата. Само че ми остави черната кутия, моля те. Искам да понауча още нещо за нея. Сложи я на пода.

Масклин остави Нещото. Абатът го побутна с бастун.

— Ей, черна кутийке — каза той, — ти какво си и за какво служиш?

— Аз съм Бордовият Компютър за Навигация и Запис на космическия кораб „Лебед“. Имам много функции. Понастоящем основната ми функция е да водя и съветвам номите, катастрофирали тук с разузнавателния си кораб преди петнайсет хиляди години.

— През цялото време ги говори такива — извинително каза Масклин.

— Кои са тия номи, за които говориш? — попита абатът.

— Всички номи.

— Това единственото ти предназначение ли е?

— Поставиха ми също и задачата да пазя номите в безопасност и да ги заведа у дома.

— Много похвално — рече абатът. После погледна другите двама. — Хайде беж — изкомандва той. — Покажи му свят, Гърдър. А после имам задача и за двама ви.

„Образовай го малко“ — беше казал абатът.

Като начало това значеше запознаване с Книгата на номите, състояща се от хартийки, зашити една за друга. По тях имаше знаци.

— Човеците ги използват за цигари — обясни Гърдър и прочете първите дванайсет стиха. Номите слушаха мълчаливо, и накрая баба Моркий се обади:

— Та тоя Арнолд Брос…

— … създаден в хиляда деветстотин и пета — добави педантично Гърдър.