Григор Пърличев - Войводата

поде, умножи след това.

След тях занареждаха стройни припевки в безброя

двугласно редици жени.

Прославяха всички дела и слова на героя…

Но кой би разбрал отстрани

това, що мъртвеца оплаквайки, казват жените? —

Почернени бяха дошли

печалните майки на всички убити в борбите

край Стан от разбойници зли.

Тук Кузман бе повод: за своя син всяка редеше,

Къде ли лежи той сега?

На Неда големият дом от плача им ехтеше,

от тяхната тежка тъга.

Чу Неда плача им и бързо от горната стая

тя слезе и с гняв загълча.

— Страхливи орачи, прилича иа мен да ридая!

Мъже, оставете плача!

Недейте рида като слаби жени, безполезни!

По-хубаво чуйте добре:

тоз, който е с мъжко сърце и със мишци железни,

плача си сега да възпре.

Коли запрегнете, идете във Стан незабавно —

там нейде сега из прахът

отлични герои, погинали в битката славно,

студени, без грижа лежат.

На майките дайте ги — като последна награда

със почит да ги погребат.

Чедата им храбри във вечната гробна прохлада

оплакани нека лежат. —

И ето за миг четирима връстници се сбраха

най-буйни по кръв и кураж.

Отидоха в двора съседен с голямата стряха,

на Фотий — най-пръв богаташ.

Отбраха три лекоподвижни коли с ритли бели

под ниския дълъг сайван,

прегледаха шини, яреми; и оси дебели

намазаха гъсто с катран;

и биволи черни запрегнаха бързо в колите,

близнаци по сила и ръст.

По път лъкатушен към диплите на планините

поеха, направили кръст.

Потяха се черните биволи. Страшно скриптяха

колите в деня засиял.

Момчетата млади начело поставили бяха

стар мъж, много чул и видял.

ТАКА ТЕ ВЪРВЯХА. А своята зла орисия

и своя убит годеник

оплакваше в къщи девойка по име Мария

с прекрасни очи, с нежен лик.

На своя стар татко Тома бе едничка надежда —

изкусна бе в много неща:

над шева с иглата, в стана със совалката с прежда,

над белия хляб във пещта.

Но бе годеница, момиче невинно, така че

не хукна навън изведнъж,

във Река се смята за срам най-голям да заплаче

момиче над гроба на мъж.

Че там като птици момите затворени плуват

сред хаос от сладки мечти.

Бог само ги вижда и само стените дочуват,

щом някоя в мъка пищи.

Тъчейки на стана, дочу тя ридания силни.

Тревога я жегна: отгде?

И грозен вестител, проливайки сълзи обилни,

баща й при нея дойде;

— Дойде час за мъки, загинал е Кузман. Бил рече —

надвил, но убил го палач.

Жените във дрехи жалейни оплакват го вече…

Железен е техният плач! —

И стона, сълзите при тая вест толкова мрачна

прикри тя от таткото стар.

Не охна дори, само стана полека прозрачна,

подобна на жълт кехлибар.

Той тръгна замислен, без даже глава да извърне —

далеч вече беше оттук.

Нещастник! Той нямаше нивга с любов да прегърне

на скута си мъничък внук.

А вече сама, тя разкъса забрадката своя,

простена и стисна уста

и плитки разплела, посипа със пепел в покоя

свещената си красота.

И с плач занарежда — О, мъка, о, гибел зловеща,

о, ден, между дните злочест,

животът ми беше до днеска усмивка гореща —

безкраен низ сълзи от днес.

Във гроба дори аз за своята мъка голяма

ще найда ли някога лек?

Къде ти изчезна, о, Кузмане? Вече те няма!

Защо ме остави навек?

И няма да видя аз как със трофеите бойни,

на коня си гордо летиш,

как първи във бойния танц на младежите войни

с оръжие страшно блестиш…

Зашо аз не бях редом с теб в оня бой великански,

та там във жестокия час

не тебе, а мен да уцелят стрелите албански,

да бъда днес мъртвата аз?

По урви дълбоки бих пръснала с бяс на менада

убийците твои сега.

Уви! От гърмежи се плаши девойката млада —

безсилна е мойта ръка!

Пред бога всевишен ще лея аз сълзи горчиви

и моя глас опечален

дано да дочуят ушите му всемилостиви —

дано да те върне при мен.

Уви! Да те видя пак жив — туй е само наивна

надежда! Че строг е Харон;

не ще промени бог за мен на природата дивна

жестокия вечен закон.

А аз в манастира калугерка ще се поселя —

да бъде животът ми строг,

та смъртен да не опетни мойта чиста постеля —

па бил и красив като бог.

И бога ще моля — дано чуе той как ридая

безсънно и нощи, и дни,

дано милостивият види и скоро във рая

със тебе ме съедини.

Аз често ти казвах: „Защо тъй на смърт се излагаш?

Пази се във грозния бой!“

Ала за нещастните щит бе, не смисли да бягаш,