Григор Пърличев - Войводата

— Не бой се, Кузмане — му извикал той, — пушката ми е пълна със сребърна петлица — и Дервиш. Муча се повалил като пън на земята. В агонията си той молел Османа да го не оставя на гяурите и да си отмъсти за него. Осман обаче с останалите разбойници ударил на бяг. Кузман с дружината си го преследвал оше няколко часа и най-сетне го настигнал и го убил. След това отсекли главите на предводителите и на петима други разбойници и тръгнали да ги донесат в Охрид на бея — като трофей. Беят похвалил юначеството на Кузман и го дарил с чифг обковани с позлатено сребро пищови и с един чифлик в село Злести, а главите на разбойниците заповядал да изложат на показ за назидание на гражданите. Според друга версия Кузман спасява една мома, отвлечена от турци. И понеже момата не можела да остане повече в селото, Кузман я отвел в града. Но тъй като и тук никой не се решавал да се омъжи за нея, като отнета от турски ръце, Джеладин бей и първенците на града решили, че единствено Кузман може да я вземе за жена. И тъй като Кузман имал жена, решили той да се побратими с първата си жена и после свободно да се ожени за освободената от него се селянка. Така, щастлив и юначен, Кузман живял, още дълго пазил страната от разбойници. Турците обаче не могли да му простят за избитите арнаути и мюсюлмани. И след като не могло с клевети да накарат бея да го накаже, отровили го, вследствие на което Кузман умрял след тригодишно спокойно и тихо боледуване. (Подробно. вж. у Е. Спространов, „Джеладин бей, принос към историята на град Охрид“ — СбНУ, кн. 14, 1897, стр. 692 — 697; К. Шапкарев, „Кратко историко-географско описание на градовете Охрид и Струга“ — Сборник на Българското книжовно дружество в София, год. I, 1901, стр. 33.)

Че Пърличев е познавал преданията и песните за героя Кузман, почти негов съвременник, при това широко известен не само в Охридско, но и в цяла Македония и Западна България, свидетелствува и фактът, че авторът разработва именно онези епизоди от биографията на Кузман, които в редица песни се явяват като централен епизод.

(По-подробно за песните, посветени на Кузман, вж. в ПСп, кн. 14, стр. 309 — 311; кн. 16, стр. 155 — 162; В. Качановский, Памятники болгарского народного творчества, вып. I, СПб; 1882, No 214, стр. 523-529; К. Шапкарев, Сборник от бълг. нар. умотворения, ч. I, отдел III, кн. 3, С., 1891, No 377; стр. 163 — 180; ново издание, 1969.)

Защо обаче Пърличев избягва въпроса за националната принадлежност на Кузман, е трудно да определим. Наблюдавайки силното гръцко влияние, под което се намира Пърличев по онова време, някои негови изследователи са склонни да приемат, че на автора липсва национално съзнание — съображение, което ние не можем да споделим след самопризнанията на Пърличев (вж. автобиографията), още повече че поетът навсякъде противопоставя Кузман на албанците, дава на сродниците му чисто славянски имена. Безспорен факт е обаче, че завладян от класическата гръцка литература, Пърличев до голяма степен жертвува историческата истина и фолклорния първообраз в полза на древногръцките образци. Така например авторът жертвува оптимистичния и патриотичен финал на борбата между Кузман и разбойниците в името на една класическа драма: смъртта на герой, оплакван от цялото население и дори от своите врагове; самата форма на повествование (разказ за събитието вместо конкретно развиващо се действие), психологическата характеристика на героя, моментите на благоговение пред героя (дори у враговете), рицарството на албанците, когато в действителност се касае за елементарни разбойнически шайки, също напомнят древногръцките образци. Доста подробно с въпроса за гръцкиге влияния върху „Войводата“ се занимава и Васил Пундев, отбелязвайки като безспорни заемки от Омир и пророческите сънища на майката на Кузман, сцените, в които майката и годеницата оплакват Кузман (вж. оплакванего и очакването на Хектор в „Илиада“); призивът на Кузман към дружината (вж. молитвата на Хриз към Аполон, „Илиада“, пес. I, както и обръщението на Сарледон към Глаукос — пес. XII); масовите сцени при внасянето на мъртвия Кузман и сцените в пес. XXIV на „Илиада“; шествието на носените от своите близки мъртви герои и отиването на Одисей да върне дъщерята на Хриз („Илиада“, пес. I); изброяването на падналите герои с изброяването на водачите пред Троя, както и други някои по-дребни похвати, сравнения и епитети (В. Пундев, „Гр. Пърличев, Съчинения“, С., 1930, стр. 82 — 86). С това, разбира се, не се изключват и различни поетични и стилни влияния на фолклора. Напротив, редица изследователи посочват като несъмнено фолклорно влияние финала на поемата, сложното отрицателно сравнение в началото. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че в края на живота си Пърличев прави опит да преведе и преработи поемата на български, доближавайки я формално (десетосричен неримуван хорей) и по съдържание до народната песен (отбелязана е службата на Кузман при Джеладин бей). Ето и единствения запазен откъс от авторовата преработка.