Григор Пърличев: Войводата

но звънка бе като кристал, —

тъй трепка потокът планински, със песен неясна

на жадните сила раздал,

И словото божие, вляло утеха в душите.

подобно на сладък балсам,

затрогна сърцата и сълзи проляха жените,

които присъстваха там.

Не искаше Неда за своята загуба скъпа

утеха от чужди уста.

И щом монахинята строга мъртвеца изкъпа,

веднага тя спря песента.

Героя оплакван, голямата слава на Река,

да вдигнат подаде тя знак.

Посегнаха всички, но първа, най-бърза и лека

от всички бе майката пак;

тя вдигна го нежно, подобно увехнало цвете…

И тихо облече го пак

старицата, опитна в мъдрия ум и ръцете,

във ризата с цвят на варак;

наметна му дреха, с която бе Кузман най-личен,

обшита във сърма, с разкош…

Тъй млада мома младоженеца води накичен

към булката в първата нощ…

Пренесе го Неда във стая с високи тавани,

със майсторска тънка резба,

на меки постели със свилни постелки постлани…

Жени се събраха — съдба! —

жени оплаквачки. И Неда, без още да чака,

подаде за поплака знак.

С коси разпилени над мъртвия син тя заплака,

прегърна снагата му пак:

— Жених аз мечтаех, о, Кузмане, да те обличат

момите със песни и смях,

тук, в твоята стая, със смях да припяват, наричат,

и ти да се смееш сред тях,

да пееш със тях в младоженската писана стая

със рязан изкусно таван…

Навън на хоро да подканям, сама да играя,

да черпя народа отбран.

На твойта избраница дарове скъпи и нежни

изпратихме ние безчет.

И вече почти се изнизваха дните годежни,

за сватбата идваше ред.

А днес вместо сватбени песни, тъй както се пада,

ти слушаш надгробен напев,

и не в младоженската стая — на гробна прохлада

ти влизаш във мрачния зев…

И твое детенце аз няма на скут да люлея,

издънка от корен свещен —

с теб свършва родът ни, опората рухва… Без нея

надеждата свършва у мен.

Ти внук бе могъщ на блаженопочивния Раде,

създаде те бог за беда,

и ето — бедата на мрака на ада те даде —

единствен жив кълн на рода.

А Раде пък сам бе баща на единствен син Стайко —

и Стайко бе твоят баща,

и паднахте всички във битките славни. О, майко,

гърдите ми къса скръбта

и новата рана пак старата рана отваря —

оплаквам аз син и съпруг,

а тяхната сабя дамаска жестоко разпаря

сърцето ми тъжно без звук.

От Стайко, баща ти, и днеска треперят все още

албанските зли племена.

Той беше другар на победата в боя и в бой ще

го помни ей таз планина.

От него се пръскаха те, както зайци страхливи

се пръскат от хищен орел.

Във Дебърца падна той, битка със ордите диви

на Мучо Дервиша подел.

Сираче невръстно, ти в мъката ме веселеше,

Растеше ти — крехко дръвце,

Разказвах ли бащини подвизи, вслушан мълчеше,

но тупаше твойто сърце.

А щом споменех за смъртта му, очите ти бясно

заискряха! Виждах, гориш

и кипнал от ярост, ти клетви кълнеше се страстно

за татко си да отмъстиш.

Замислен, отбягваш игрите на свойте връстници,

от другите грижи далеч,

насън ти бълнуваше битки, барут и войници,

а буден играеше с меч.

И виждах препасан със сабя, с паласки с куршуми

по стаята горд да вървиш,

да шепнеш таинствени, огнено клетвени думи,

за кръв с кръв решил да мъстиш.

А юноша — подвизи свърши, каквито едва ли

друг вършил бе! Трепна врагът,

Езици албански аз чух много пъти похвали

големи за теб да редят.

И твоята сабя предишната огнена слава

възвърна и прежната чест

на Река, която в нокте на орел оттогава

търпяла бе мълком до днес,

след края на татко ти. Малко се мина и ето —

и ти се стремиш, сине мой,

към лавров венец във страната далечна, където

те чакат наслада, покой,

божествени песни! Ухо на човек не познава

такива до днес на света!

Векът като час там в блаженства и пир преминава

и е непозната смъртта.

Баща си ще видиш ти там сред ливада зелена.

— Ах, татко си ти прегърни,

кажи му какво си направил в борбата свещена

сред родните си планини!

А той във прегръдките свои героя ще вземе,

ще го запрегръща тогаз…

И клетата Неда навярно след някое време

със радост ще дойде при вас. —

Тъй рече… Горяха безсълзно червени очите

на Неда с цвета на жарта,

че бе изсушила потока горчив на сълзите

подобно на пламък скръбта.

Жени оплаквачки оплакване общо със чувство

подеха със тъжни слова;

тълпата големия плач като ехо стоусто