Григор Пърличев: Войводата

макар не един да умря…

Пръв Якуп, корав пехливанин, известен в борбата,

тоз, който през кръста с ръка

преграби гиганта Карал и го тръшна в земята

пред множество хора така,

че пръсна червата му! После Рушит богаташът

със сърмена дреха и плащ,

певец сладкогласен, когото хората не плашат,

а в битка е огън летящ;

Селман мустакатият, чийто баща преди гроба

със радост го благословил,

че бил отмъстил за по-младия брат и със злоба

убиеца обезглавил;

Ахмет обгорелия, който обеси в гората

кадията от Светиград,

когото заварил веднъж да насилва жената

на някакъв негов познат;

Абдурахман, точен стрелец, чиито бързи куршуми

попадаха вечно в целта —

той птица, летяша над ниви, полета и друми,

умерваше със лекота.

Но днес не помогнаха вече куршумите леки —

додето бе гледал замрял

клането, умря и той, майчица стара навеки

оставил в дълбока печал;

той бе от Малисия, гдето беглец не пропада

и стряха намира навред,

дори преди туй да е подло убил от засада

сина на стопанина клет.

Дори и султанът за тоя беглец да попита,

и къщи дори да гори,

в Малисия никой не ще му откаже защита,

за него ще лей кръв дори…

След туй Сюлейман, който беше продал свойта къща,

отстъпил пред порив един —

да има мечтата на своята младост могъща:

оръжие скъпо! Емин,

що беще се хвърлил във Дрин — на реките бащата,

повлечен от бързея лек,

потърсил смъртта си от срам, че пиян в тъмнината

бе бил безоръжен човек;

случаен рибар го видял кой знай как отдалече,

спасил го след дълга борба,

и на — на живота му нишката днеска пресече

със сабята Кузман… Съдба!

Чанйок, гостолюбец, за всеки по всякое време

отварящ дома си богат;

той беше оттам, где живее най-смешното племе

от смъртни — планинския Шпата.

Христос, Мохамед те почитат, Великдена славят

наред с рамазан всеки път.

Свещеник и ходжа над мъртвите обреди правят,

молитви и двама четат;

Елеас, синът Абдулахов, бегач ненадминат —

щом въздуха порне с гърди,

надбягваше всички, без в пясъка гладко наринат

с нозе да остави следи.

Но днеска не литна Елеас пред нас като птица,

от сабята падна — юнак,

заспа непробудния свой сън, оставил вдовица

невеста и щерка сирак.

И дивия вожд наш Махмут, като бик сред волове

сред всички нас непобедим,

когото обичахме всички и бяхме готови

навеки да боготворим.

Туй бяха най-видните наши албански герои;

умряха и други; но виж:

дотука ще свърша, о, жено, ти в мъките свои

да слушаш не ще издържиш.

Сто бяхме и на’ — почти всички със кърви пенливи

обагриха черната пръст;

единствено ние четирма останахме живи,

избягнахме грозната мъст.

И с почит трупа му на рамо, четирма войници,

донесохме тука от Стан —

не бива да стане той плячка на псета и птици,

да бъде зарит неопян.

И всеки да знай как почита албанецът свято

геройство и доблест, и чест!

… Оставал съм смаян, войниците руски когато

съм срещал във Одрин до днес;

земята на гърците често съм аз облажавал —

отглежда тя войни без страх, —

на шкодренска служба в един ли град съм се сражавал,

че в битки безброй остарях…

Но друг като Кузман сред толкоз бойци по земята

не зная — ни наш, нито враг.

Да бъде, о, жено, навеки честита гърдата,

откърмила този юнак.

За твоето мляко и гъсто, и чисто, и здраво

достоен показа се той —

рода си отсрами и срещна смъртта величаво

с победа в последния бой.

Домът, който чува плача ти, заклевам се тука,

от днеска ще бъде свещен

и никой албанец на твойта врата не ще чука,

за хляб и месо настървен.

И други раи ще постелят пред него с уплаха

обилни и тежки софри —

че има и други богати. Под твоята стряха

аз няма да вляза дори,

че тук ще тъгува печалната майка почтена —

заклевам се, чело склонил!

И кой ще ми каже, че своята клетва свещена

албанецът е нарушил?

И всички със почит се сведоха благоговейна

и всеки подаде ръка —

събрали ръце над мъртвеца, те клетва свещена

на глас се заклеха така

— Ний твоята майчица никога да не обидим,

герою, пред теб се кълнем.

А друг ако някой обиди я, чуем и видим —

дължимото да му дадем! —

Тъй те се заклеха, потомци на знатни пеласги.

А тя продължи да мълчи,

ударена сякаш от гръм. И замряла бее глас, ги

оглеждаше с остри очи,

без глас като риба, но мигом я нещо подтикна