Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

Устните на испанеца бяха разтеглени в жестока тържествуваща усмивка. Тъмните му очи играеха от радост, докато упражняваше върху мен фехтовъчното си изкуство. У мен се надигна гняв срещу него и бях готов да дам дори живота си, само и само да го сразя. Но въпреки всичките ми усилия неукротимият връх на святкащото му оръжие винаги ме възпираше.

— Готов ли си да умреш? — попита той на английски, макар че щях да го разбера и да ми го бе казал на родния си език.

В отговор аз предприех още една яростна атака. Усетих бодване на сабята му по ръката си, после страшно извиване на китката, сабята ми отхвръкна и падна със звън на палубата на десетина ярда от нас.

Аз стоях обезоръжел, беззащитен и засрамен. Ала колкото и горчив да е споменът ми за този момент, с гордост си припомням, че смелостта не ме напусна.

— Вие печелите, дон — изрекох с твърд глас, — но поне мога да ви покажа как умира англичанин.

Той дръпна сабята си назад и аз се приготвих за удара му. Наистина възнамеряваше да ме съсече и кой можеше да го упрекне за това? Корабът му бе нападнат от пирати, които се славеха сред моряците със своята пословична жестокост, а във вихъра на такъв бой нямаше време за романтично рицарство. Ала не ми било писано да умра тъкмо в този момент. Точно когато оръжието на дона се устреми напред, екна предупредителен вик и някаква фигура се хвърли върху гърба на моя враг. Видях в ръцете й нож, който няколко пъти се вдигна и се спусна, после коленете на дона се подгънаха и той падна ничком на палубата.

— Благодаря ти, Веселушко — казах аз, когато моят изпитан приятел се изправи на крака, и развълнувано го прегърнах.

— Не си ли ранен? — запита той тревожно. Веднага го успокоих, а после побързах да намеря загубеното си оръжие. Битката продължаваше да бушува яростно из целия кораб, докато донът и аз при сабления си дуел се бяхме придвижили към кърмата, където ни разделиха другите сражаващи се.

Когато се обърнахме, за да се присъединим отново към нашите другари пирати, трима испанци, които ни бяха забелязали, с викове се втурнаха към нас. Веселушко повали първия с бърз пистолетен изстрел, а после всеки си избра противник и сабите ни заработиха.

Този път мой враг беше един исполин, с половин глава по-висок от мен. Той притежаваше огромна сила, убедих се в това, когато удари сабята ми, проби отбраната ми и едва не ме рани. Ала разбираше слабо от фехтовка и разчиташе да победи, като се осланяше единствено на силата си. Само след неколкоминутна работа с краката го накарах да загуби равновесие, шмугнах се под сабята му и го повалих на палубата.

Обръщайки се към Веселушко, видях, че той е в опасно положение. Не бях забелязал, че когато ни нападаха, моят приятел нямаше никакво друго оръжие освен пистолета, изпразнен още при първия пристъп, и кинжала, с който бе повалил дона. Той правеше всичко възможно с това слабо оръжие и за щастие противникът му бе дребен човек и лош боец. Когато се обърнах, Веселушко бе коленичил и вдигнал кинжала в отчаян опит да предпази главата си от жестокия удар, който другият се готвеше да му нанесе.

Испанецът стоеше на един ярд от Веселушко и с две ръце държеше сабята високо над главата си, за да увеличи силата, с която тя щеше да се стовари. Кинжалът на Веселушко нямаше да бъде в състояние да отбие такъв удар, колкото и слаб да беше противникът. Ала удар изобщо не последва. Без никакъв предупредителен звук аз скочих и се озовах зад испанеца, преди да е замахнал със сабята си. Той запищя, когато го сграбчих през кръста, но аз не обръщах внимание нито на писъците, нито на ритането и дърпането му, докато го мъкнех към борда на кораба. Вдигнах го високо във въздуха, той замаха надолу към мен със сабята си, но сам се рани при тези свои усилия. После, като напрегнах всичките си сили, аз го отблъснах и се наведох през фалшборда да гледам как тялото му описа дъга във въздуха и падна в морето със страшен плясък на десетина или може би повече ярда от борда на кораба.

— Отлично изпипано, друже — достигна до ушите ми груб глас и когато се обърнах, видях до себе си Дългия Джон, съвзел се от удара, който го бе повалил на палубата. — Не стой и не зяпай така удавника. Около оная мачта има още неколцина, които трябва да разпердушиним.

Погледнах накъдето сочеше и видях петима-шестима испанци, насъбрали се около мачтата, гърбом към нас, с лице към двайсетина свирепи пирати, които ги бяха обкръжили. Въпреки кипежа на боя, собствените ми дела в него и кръвожадността, която обзема и най-добрите по душа, когато чувствата им са разпалени в сражение, за миг изпитах съжаление към тези хора, които се биеха така храбро срещу тройно по-многочисления от тях неприятел. Но аз бях хвърлил жребия си с пиратите. Нямаше връщане назад. Ето защо, като се постарах доколкото можех да потисна чувството на състрадание, което изпитах, аз си плюх на ръцете, стиснах отново дръжката на сабята и скочих до Дългия Джон, който с дрезгав вик: „Иде ваш съратник, юнаци мои“ се втурна към мястото, където испанците бранеха последната си позиция.