Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

Докато държеше тази дълга реч, окото му святкаше, гласът му стана гръмовит и бузите му поруменяха. Личеше, че животът, който описваше, е привлекателен за него, лицата на хората му отразяваха същото задоволство. А и на мен възможността да се присъединя ми се видя привлекателна. Вярно, жестокостта, с която се бяха отнесли към капитан Хокинс, ме бе отвратила, но това беше един вид сурова присъда за коварния удар, който той се бе опитал да ми нанесе. През целия си живот бях обичал морето, но още в млада възраст ми бе възложено командуването на кораб, тъй като работех усърдно и имах добро състояние, ала бях изоставен от хора, които смятах за приятели, лишен от командния си пост и доведен до пълна нищета. Чудно ли е тогава, че безгрижният живот, предлаган ми от капитан Грим, ме привлече и че възможността да спечеля състояние, заедно с изкушението за приключения накараха кръвта да потече по-бързо в жилите ми! Но това щеше да бъде сериозна стъпка. Вярно, бях обещал да се подчинявам на пиратския капитан, но нима това обещание ме обвързваше? Как щях да се чувствувам, когато ме накараха да нападна невинен търговски кораб? Макар че светът ме бе онеправдал жестоко, честно ли беше да се опитам да си отмъстя така, че да причиня страдания на мнозина, които не ми бяха сторили нищо лошо?

Тези и много други въпроси се тълпяха в мозъка ми. Мислите за смели приключения ме дърпаха на една страна; страхът да причиня смърт на невинни хора ме теглеше на друга. Докато се колебаех, очите ми се спряха на останалите пленници от „Дръж!“. Забелязах по-специално напрегнатото от страх лице на моя добър другар Веселушко Прайс.

— Ще предложите ли същото и на тия хора? — попитах аз. — Ще дадете ли възможност на всички, които желаят, да се присъединят към вашата банда?

Проницателният ум на капитана може би долавяше насоката на мислите ми. Във всеки случай Едноокия отговори, че участта на другите пленници зависи от мен.

— Откажеш ли да се присъединиш към нас, всички останали… — той посочи пленниците с широк замах — … без изключение ще отидат зад борда. Ние имаме достатъчно хора, но ти си ми особено нужен. Присъедини се към екипажа на „Страшни“ и ще предложа и на другите същото: „Присъединете се или ще умрете!“

Погледнах пленниците и в очите на не един от тях прочетох недвусмислена молба.

Животът по море под командуването на жестоки капитани не прави хората светци. Знаех, че повечето от тях ще пожелаят да се присъединят към пиратския екипаж, само и само да спасят живота си. Но не всички! Един-двама може би щяха категорично да откажат, макар такъв отказ да значеше смърт.

Взех решение.

— Добавете още малко към вашето предложение, сър — рекох аз. — Ако се присъединя, нека тия, които желаят, да бъдат свалени с припаси и оръжие на някой годен за живеене остров.

След моментно колебание Едноокия се съгласи.

— Нека бъде, както желаеш — каза той, — но обещай и ти самият да не избягаш. — Когато обещах това, нареди корабът да промени курса си, като ме увери, че се насочва към някой подходящ остров, за да остави ония, които нямат кураж да станат пирати.

— Може пък да няма такива, на които дотолкова да им липсва смелост — обади се Дългия Джон. Но когато им бе поставен въпросът, четирима от моряците на „Дръж!“ пристъпиха напред, предпочитайки да бъдат оставени на пуст остров, отколкото да приемат пиратския живот. Веселушко Прайс понечи да се присъедини към тях, но после ме погледна и остана при новоприсъединилите се към екипажа на „Страшни“.

— Не можех да те изоставя, друже — прошепна ми той по-късно. — Пиратският живот никак не ме привлича, ала двамата с теб завързахме хубаво приятелство и щом ти оставаш на борда на този кораб, същото ще направя и аз.

Зарадвах се на решението му, защото много се бях привързал към този човечец.

Когато в отговор стиснах ръката му, той добави:

— Но предчувствувам, че животът ми ще свърши на тоя кораб. Помни ми думите, така ще стане.

Още преди да се мръкне, хвърлихме котва в удобно заливче на един горист остров.

Повечето от пиратите, включително и аз, получихме разрешение да слезем на брега и скоро видях, че няма да бъде особено трудно на изоставените хора да си намират храна и вода. Ето защо по-скоро със завист, отколкото със съжаление гледах малката групичка, свалена на брега, когато на другата сутрин „Страшни“ потегли. С решението си да се присъединя към пиратския екипаж аз се бях лишил от всякаква възможност да възстановя доброто си име, като докажа невинността си по обвинението, което го бе очернило; и в дъното на душата си съжалявах, задето свързвам съдбата си с морските разбойници.