Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

— А какво ще кажеш ти, храбри морски капитане? — запита капитан Грим, като се обърна към Хокинс, който чакаше да чуе съдбата си.

— Аз няма да се бия — отвърна той мрачно. — Каква полза? Дори и да го надвия, вие пак ще ме убиете.

Едноокия го изгледа презрително.

— Това и заслужаваш — рече той — и ако моите хора не чакаха с нетърпение да видят как тоя човек тук ще те разпори, веднага бих те накарал да се разходиш по дъската. Но ако се биеш и победиш, ще обещая да ти пощадя живота. Ще те сваля на един познат остров, където има много възможности да те открият и приберат, а ще разполагаш също с изобилие от дивеч за храна. Ще те оставя там със сечива и оръжие, можеш да избереш и един от помощниците си да слезе с теб. Това ще стане, разбира се, само ако победиш. Лично аз смятам, че нямаш голям шанс. И тъй ще се биеш ли?

Докато по-рано бе страхливец, сега Хокинс кипеше от енергия. От него зависеше да спаси живота си, който бе смятал за изгубен. Да се бие и да победи, и то човека, когото неведнъж бе повалял на палубата. От начина, по който ме гледаше, разбрах, че именно така течаха мислите му. Но мога да ви уверя, че надеждите му за победа не ме безпокояха ни най-малко. Ръцете ме сърбяха да стисна дебелата му гуша.

— Добре, ще се бия с него и ще го надвия — изръмжа Хокинс и започна да се съблича до кръста. Докато аз следвах примера му, пиратите образуваха кръг около нас и взеха да се обзалагат на големи суми за предстоящия двубой.

— Успех, друже! — прошепна Веселушко Прайс и стисна ръката ми, преди да го изблъскат заедно с другите пленници извън кръга. Аз му поблагодарих с поглед. Знаех, че ако победя, може би щеше да ми се удаде да спася и неговия живот и така да му се отплатя за добрината, която бе проявявал към мен на „Дръж!“.

— С какво да бъде? — попита капитан Грим екипажа си. — С абордажни саби или с ножове?

— С ножове! — ревнаха повечето от тях и дадоха всекиму от нас по една остра кама. Аз не умеех да си служа с такова оръжие, затова реших да се освободя бързо от него и да използувам юмруците си, които ми бяха вършили добра работа в много схватки по време на моряшката ми кариера.

— Хайде, юнаци! — подвикна Дългия Джон, който се бе самоназначил за съдия на схватката. При тези думи зрителите се смълчаха, а Хокинс и аз се приближихме на няколко ярда един от друг и започнахме предпазливо да се въртим в кръг.

Хокинс нападна пръв. Посегна да ме удари право в сърцето, ала едно мигновено отклоняване на погледа му, преди да нанесе удара, ме предупреди навреме. Аз замахнах светкавично с лявата си ръка и го улових за китката. Бързо извиване и ножът му иззвънтя на палубата. С крак го завъртях така, че той изхвръкна извън досега му. Една минута след началото на двубоя Хокинс стоеше пред мен обезоръжен и безпомощен.

Не от кавалерство захвърлих своя нож и свих пестници. Колкото и силна да бе омразата ми към Хокинс, тя ме подтикваше не толкова да желая смъртта му, колкото да го пребия до безсъзнание, за да почувствува, че съм по-силен от него. Ето защо запратих камата си така, че тя изсвистя над главите на зрителите и се заби трептяща в мачтата; чух грубо ръмжене — смесица на одобрение и учудване от постъпката ми.

За миг Хокинс бе зашеметен от загубата на оръжието си, но когато видя, че и аз съм в същото положение, ужасът в очите му се смени с ликуване. Той замахна свирепо към мен, ала аз се сниших така, че юмрукът му мина безвредно над рамото ми. Същевременно светкавично замахнах с десния си юмрук и се ухилих, като чух, как противникът ми изпъшка от удара в брадата му.

Обаче съвсем нямах намерение да се отбранявам от неговите удари и да дебна за възможности да му нанасям своите. Исках да го удрям често и силно; да забивам до болка кокалчетата на пръстите си в него; да натъртя месата му и да сломя духа му. Малко ме беше грижа, че при това можеше и аз да търпя жестоки удари. Бях свикнал на удари и възнамерявах да се оставя да ме бие, колкото бе необходимо, като се старая през всичкото време да му нанасям двойно повече.

Тъй че щом започна да се върти около мен, търсейки слабото ми място, капитан Хокинс (ако трябва да продължавам да го кича с този чин, когато корабът му бе потънал, а той бе пленник) скоро бе жестоко изненадан. Без да обръщам внимание на силния удар, нанесен ми в гърдите, и на страшния ритник, с който се опита да спре напора ми, аз скочих право върху него и го фраснах два пъти с все сила. Той политна назад, зашеметен от мощта на ударите, но аз продължих да налитам и той трябваше да събере целия си запас от сила, за да ме отблъсне. Ние стояхме непоколебимо лице срещу лице, забравили да се браним, и само се удряхме един друг с всичките си сили. И макар че юмруците му непрекъснато се стоварваха върху лицето и тялото ми, аз бях така разпален, че не усещах никаква болка, а тръпнех от радостта, че мога да налагам безспир човека, който се бе отнасял към мен като към най-презряно куче.