Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

Ето защо, чувствувайки се щастлив, както никога от седмици насам, аз се прехвърлих на борда на „Страшни“ заедно с останалите от екипажа на „Дръж!“. След като се отделихме от бившия ни кораб, останахме един час на палубата. Не бяхме се отдалечили много от „Дръж!“ и от палубата му започнаха да се вдигнат огнени езици, да пълзят нагоре по мачтите и да обхващат платната и целия останал такелаж. Преди да ни отведат долу, в далечината се виждаше ярко петно от пламъци, а после до нас над водата долетя грохот от експлозия, явно огънят бе стигнал до барута в склада.

— Сега и ти загуби кораба си, както аз загубих моя — казах на капитан Хокинс, докато ни отвеждаха долу. — Имаш едно-единствено утешение. Няма да доживееш да изпиташ мъките, на които бях подложен аз.

— Ще видим — отвърна той, скърцайки със зъби.

Предполагам, че аз бях единственият оцелял от „Дръж!“, който спа добре тая нощ. Дори сънувах. Най-малко десет пъти се бих с капитан Хокинс и при всяка схватка го сполетяваше все една и съща участ.

На другия ден, дълго преди зазоряване ни освободиха от оковите и ни заповядаха да излезем на палубата. Корабът пореше вълните, тласкан от лек вятър; оказа се, че всички пирати с изключение на кормчията са се събрали в средната част на кораба.

Самият пиратски главатар, когото бях чул да наричат Едноокия, седеше тържествено на едно преобърнато буре. От едната и другата му страна стояха прави двамата помощници Дългия Джон и Грийзър. Когато погледнах човека, който командуваше прословутия „Страшни“, веднага забелязах колко много прилича на мен. Като се изключи черното парченце плат, превързало лявото му око, почти можеше да се каже, че гледах собствения си образ в огледало. Но ми се струва, че в неговото лице имаше повече жестокост и лукавство, отколкото в моето, макар че, трябва да призная, откак бях избягал по море като момче, животът ми беше доста суров и труден.

Няколко минути ние — жалка сбирщина моряци — стояхме пред него, преди той да благоволи да ни обърне внимание. Когато най-после погледна към нас, Едноокия ни огледа поред с единственото си пресметливо око, сякаш да реши каква участ ще бъде най-подходяща за всекиго от нас. Ала когато погледът му падна върху мен, той трепна от изненада, после ми кимна да изляза напред.

— Казах, че имаме пленник, който ще ви изненада — подсмихна се Дългия Джон. — Не е ли отрязъл главата ви, сър?

Едноокия, или капитан Грим, както се обръщаха към него моряците, не отговори с думи. Той се изправи, застана до мен и ме огледа от глава до пети. Нямаше и четвърт инч разлика във височината ни, а и общото ни телосложение беше почти еднакво. Косата ми като неговата беше тъмнокестенява на цвят и естествено къдрава. Чертите на лицето ни също бяха сходни — дълъг орлов нос, доста хлътнали бузи и изпъкнала брадичка. Ако носехме едни и същи дрехи, с една превръзка върху окото ми за маскировка, моряците трудно биха познали кой от нас е техният главатар. Лесно можехме да минем за братя близнаци.

Капитан Грим не каза нищо, когато сам видя поразителната прилика помежду ни. След като завърши внимателния си оглед, той ми даде знак да се върна при останалите пленници и седна на мястото си.

— Къде е човекът, опитал се да взриви кораба, който завзехте снощи? — запита той. По даден знак от един от помощниците капитан Хокинс, прежълтял от страх, бе изтикан напред.

— Ти ли си тоя, дето го е спрял? — попита Едноокия, поглеждайки към мен. Аз кимнах. — Защо искаш да се биеш с него… мъж ли е тоя, дето хленчи така за милост? Защо не ни оставиш да го хвърлим на акулите, както заслужава?

Тогава описах на пиратския капитан ужасните си страдания на „Дръж!“ и разказът за моите мъки разпали още повече гнева му срещу жалкия изверг, който се свиваше на палубата.

— Не искам друг да го накаже — заявих аз, — желая да се бием като мъже и да си отмъстя за жестокостите, на които ме подлагаше. Дайте ми правото да застана лице срещу лице с него в честна борба, а после можете да правите с мен каквото пожелаете. Няма да възроптая.

— Сериозно ли говориш? — запита той бързо. — Ако ти позволя да се биеш с този страхливец, ще се закълнеш ли, че след това ще вършиш каквото ти заповядвам?

Кимнах. После добавих:

— Ако остана жив, но в това почти няма съмнение. — Обещанието ми беше може би безразсъдно, ала бесният гняв, който бушуваше у мен срещу жестокия Хокинс, ме заслепяваше.