Чарлс Бенет: Дневникът на пирата

Храната, която извади, би отхвърлило всяко уважаващо себе си куче, ала за един умиращ от глад, таен пътник тя беше дар божи, Поблагодарих на Веселушко с кимване и лакомо забих зъби в жилавото и вонящо месо. В това време новият ми приятел тихомълком се измъкна и скоро се върна с канче възсолена вода.

— Съжалявам, че не можах да ти намеря нещо повече за ядене — каза той, докато аз пиех жадно. — И нашата храна, на простите моряци, не е твърде обилна.

И тъй през цялото време, докато бях на „Дръж!“, не намерих друг приятел освен Веселушко. Три пъти капитанът на име Хокинс заповяда да ме вържат и да ме бият с бич; неведнъж с голяма мъка се въздържах да не се нахвърля върху му, когато се отнасяше жестоко е мен. Колкото до помощника, макар че никога вече не посмя да ме докосне, тровеше живота ми, като денем и нощем ме караше да върша най-мръсната и най-опасна работа, която му дойдеше наум. Останалите членове на екипажа, доколкото смееха, също се отнасяха грубо с мен, за да се подмазват на по-старшите. И макар че много пъти си патеше за своята доброта, все пак Веселушко Прайс правеше всичко възможно, за да ми помага. Вярно, това, което вършеше, не беше много, ала съзнанието, че поне един човек на този кораб ми мисли доброто, ме възпираше да не се хвърля през борда и ми даваше сили да търпя мълчаливо грубостите и злочинствата на другите, въпреки че мисълта да си отмъстя, някога не излизаше от главата ми.

— Няма избавление, Веселушко — казах на единствения си приятел един ден, докато се съвземах от удар с жегла, от който цял час бях лежал в безсъзнание. — Той като че ли иска да ме убие. Боя се, че никога вече не ще видя земя.

— Глупости, Бърт — отвърна Веселушко, промивайки раната на чедото ми, при все че капитанът го гледаше убийствено. — Ти си млад и як, няма да се оставиш една медуза като стареца да те подтикне към самоубийство. Само се усмихвай и търпи, а щом корабът влезе в пристанище, плюй си на петите. Пък ако искаш, и аз ще дойда с тебе.

Стиснах ръката му в отговор.

— Добър човек си ти — добавих аз, — ала се боя, че няма изход. Ако не ме убие наистина, което би сторил, стига да имаше смелост, аз не ще мога да изтърпя повече издевателствата му. Или ще реша да скоча зад борда, или някой ден ще му дръпна такъв бой, какъвто заслужава. А това значи да ме оковат във вериги и да ме обесят за бунт, щом влезем в пристанище.

Но не било писано да стане нито едното, нито другото Не бяха минали и два дена, и на хоризонта се показа непознат платноход, който промени курса си, за да ни подгони. Когато се разбра, че сме преследвани, на борда настъпи голяма суматоха.

— Дали не е „Страшни“? — запита се капитан Хокинс, като се взираше през телескопа си в далечния кораб. — От няколко месеца той снове из тия морета.

— Господ да ни е на помощ, ако е той — отвърна вторият помощник пребледнял. А първият кресливо взе да дава команди да се вдигат все повече платна, докато най-сетне ми се стори, че мачтите ще бъдат отнесени под напора на вятъра.

Но въпреки всичките ни усилия непознатият се приближаваше бързо. Много преди залез слънце той беше вече на един оръдеен изстрел от нас и сякаш за да не остави никакво съмнение кой е, изпрати гюлле, което изсъска във въздуха и падна точно пред носа ни.

— Да опитаме ли с един изстрел, сър? — попита вторият помощник, който служеше и за артилерист, защото имахме само едно малко оръдие и недостатъчно хора.

— Мислиш ли, че ще можеш да го достигнеш? — попита капитанът.

— Съмнително е, сър. Опасявам се, че той не ни отстъпва нито по далекобойност, нито по скорост.

— Тогава не стреляй още. Те няма да ни обстрелват повече, отколкото е нужно. Ако пък видят, че сме слаби, може да станат безразсъдни. Обикновено корсарите не са много предпазливи.

Изглежда, капитанът разсъждаваше правилно, защото срещу нас бе даден само още един изстрел и гюллето падна далеч от целта. Междувременно ние не намалявахме броя на платната си и цепехме стремително вълните, докато мачтите на „Дръж!“ заскърцаха от напрежението.

Скоро обаче вятърът отслабна, после съвсем спря и корабът ни легна неподвижно върху вълните, а „Страшни“ беше на по-малко от двеста ярда зад нас. До смрачаване имаше още много време и Когато преследвачът ни вдигна на върха на мачтата си флага с черепа и кръстосани кости и започна да спуща лодките си, капитанът изпъшка.

— Свършено е е нас — промърмори той.

А аз? Аз се радвах, преливах от радост. Какво щях да загубя, ако ме сполетеше смърт, когато пиратите завладееха нашия кораб? Поне мъченическият ми живот щеше да свърши и ако съдбата бъдеше благосклонна, щях да видя капитан Хокинс, постигнат от същата участ.