П. Удхаус - Джийвс се намесва

— А, между другото — сетих се аз, — откъде изровихте това Сордфиш?

Той се усмихна снизходително.

— Това беше предложение на мис Уикъм.

— Така си и мислех.

— Каза ми, че винаги е мечтала някой ден да срещне иконом на име Сордфиш. Очарователна млада лейди. Прелива от веселие.

— Може да е веселие за нея — изсмях се аз с оня мой горчив смях, — но не е толкова забавно за несретниците, дето са й под ботуша и които тя толкова безжалостно захвърля в соса. Нека да ви разкажа какво се случи, когато се разделихме този следобед.

— Да, целият съм в слух.

— Тогава го наострете хубавичко и слушайте.

Разказах му историята както подобава, без да пропускам и най-малкия детайл. Тя го накара да божика през цялото време, а когато свърших, имаше малко тц-тц-тц, после ми каза, че трябва да е било много неприятно за мен, а аз казах, че неприятно така точно покрива фактите, както найлонът — кренвирша.

— Но мисля, че на ваше място бих помислил за обяснение на присъствието ви, пресметнато така, че да носи по-непосредствено убеждение от това, че сте търсили мишка.

— Например?

— Трудно е да се каже така на момента.

— Беше точно на момента, когато аз трябваше да го кажа — възразих разпалено. — Нямате време да оглаждате диалога и да пощите сюжетното действие, когато една жена с вида на Шерлок Холмс ви хване в стаята на сина си със задните ви възвишения, стърчащи изпод тоалетката.

— Вярно. Съвсем вярно. Но си мисля…

— Мислите си какво?

— Не бих искал да нараня чувствата ви.

— Давайте. Чувствата ми вече са толкова наранени, че още малко отгоре няма да се усети.

— Мога ли да говоря откровено?

— Направете го.

— Ето тогава. Чудя се дали изобщо беше разумно да поверяваме такава деликатна операция в ръцете на младеж като вас. Връщам се на онова, което изтъкнахте, когато дискутирахме въпроса с мис Уикъм. Ако си спомняте, казахте, че начинанието трябва да се повери на зрял опитен мъж с богат жизнен опит, а не на някой в по-незряла възраст, който като дете никога не е бил добър на „топло — студено“. Аз съм, както ще се съгласите, зрял и в детските си години събирах немалко овации заради ловкостта си в „топло — студено“. Спомням си веднъж на едно коледно тържество, където бях поканен, домакинята ме сравни с млада хрътка. Ексцентрична похвала, разбира се, но тя така се изрази.

Погледнах го с диво недоумение. Струваше ми се, че зад тези думи може да се крие само едно значение.

— Нали не мислите да се пробвате и вие?

— Точно това е моето намерение, мистър Устър.

— Боже, пази патките!

— Изразът е нов за мен, но от него разбирам, че възприемате поведението ми за ексцентрично.

— О, не бих казал това. Но съзнавате ли на какво се излагате? Няма никак да ви е забавна една среща с мама Крийм. Тя, има поглед като… как се казваше онова същество? Горгона Медуза, точно така. Тя има поглед като Горгона Медуза. Обмислихте ли възможността да ви бъде забит поглед, който действа като доза пургатив?

— Да, мога да предвидя опасността. Истината, мистър Устър, обаче е, че гледам на тези събития като на предизвикателство. Кръвта ми ври.

— А мойта се смръзна.

— И може да не ми повярвате, но намирам, че едно претърсване на стаята на мистър Уилбърт, може да се окаже доста забавно.

— Забавно?

— Да. По някакъв странен начин ме връща в младостта ми. Навява ми спомена за времето в подготвителното училище, когато често се прокрадвах нощем в кабинета на директора, за да ям бисквити.

Подскочих. Очите ми изпуснаха искри. Докосната беше най-дълбоката струна на сърцето ми и то се възрадва.

— Бисквити?

— Държеше ги в една тенекиена кутия на бюрото си.

— Наистина ли правехте това във вашето училище?

— Преди много години.

— Но същото правех и аз — продумах аз и насмалко да викна „Братко мой!“.

Той повдигна рунтавите си вежди и лесно можеше да се види, че и неговото сърце се възрадва.

— Наистина ли? Виж ти! Мислех си, че това е само мой патент, но явно из цяла Англия идващите поколения правят същото. Значи и вие сте били в царството на блаженството? Какви бяха вашите бисквити? Моите бяха асорти.

— Онези с розова и бяла захар отгоре?

— Повечето да, но някои бяха обикновени.

— Моите бяха курабийки с джинджифил.

— Тези също са много хубави, разбира се, но аз предпочитам асорти.

— Също и аз. Но в онези дни трябваше да вземаш това, до което се докопаш. Някога успяха ли да ви пипнат?

— Горд съм да кажа: „Никога“.