П. Удхаус - Джийвс се намесва

— А мене веднъж. Още ме боли на това място, когато захладнее.

— Много лошо. Но такива неща стават. Впускайки се в тази авантюра, ме крепи мисълта, че ако се случи най-лошото и бъда заловен, едва ли ще получа шест от най-добрите, преметнат върху стол, както казвахме навремето. Да, можете да оставите този малък проблем изцяло на мен, мистър Устър.

— Бих искал да ме наричате Бърти.

— Разбира се, разбира се.

— А мога ли да ви наричам Родерик?

— За мен ще бъде удоволствие.

— Или Роди? Родерик е малко дълго.

— Както предпочитате.

— И наистина ще поиграете на „топло — студено“?

— Решен съм да го направя. Много уважавам и обичам чичо ви и знам колко дълбоко ще бъде наранен, ако този високо ценен предмет изчезне завинаги от колекцията му. Никога няма да мога да си простя, ако в усилията си да възстановя притежанието му, оставя и…

— … един непреобърнат камък?

— Канех се да кажа една неизползвана възможност. Ще напрегна всяка…

— … жила?

— Щях да използвам думата клетка.

— Съвсем точно. Ще трябва, разбира се, да изчакате удобен момент.

— Да.

— И да издебнете благоприятна възможност.

— Именно.

— Случаят веднъж чука на вратата.

— И аз мисля така.

— Ще ви помогна малко. Онова нещо не е отгоре на скрина, нито пък над гардероба.

— О, това ще ми е от полза.

— Освен ако не е сложено там по-късно. Е, както и да е, желая ви късмет, Роди.

— Благодаря, Бърти.

Дори и да бях вземал редовно от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, не бих могъл да чувствам повече вътрешна топлина, както когато се разделихме и се запътих към поляната. Исках да взема книгата на мама.

Крийм и да я прибера на мястото й, върху полицата в будоара на леля Далия. Гърдите ми се изпълваха с възхищение към мъжествения дух на Роди. Беше попрехвърлил доста годинки, сигурно има петдесет, и се вълнувах при мисълта, че старото куче е още толкова жизнено. Това показваше… е, не знам точно какво, но нещо показваше. Размишлявах върху момчето Глосъп и се чудех какъв ли е бил в ония бисквитени години. Със сигурност знаех, че тогава няма как да е бил плешив, но като изключим това, не можех да си представя нищо друго. Често става така, когато се замислиш за по-възрастните от теб. Спомням си колко бях изненадан, когато научих, че моят чичо Пърси, един стар костелив орех без капчица човещинка в гърдите си, някога е държал първо място по изхвърляне от баловете в Ковънт Гардън 15 15 Ковънт Гардън — Лондонската опера, бел.пр. .

Взех книгата и като стигнах до леговището на леля Далия, установих, че има още десетина минути, преди да започна приготовленията си за вечерята. Затова седнах и поднових четенето. Бях го прекъснал точно в момента, когато Мама Крийм започваше да си плюе на ръцете и да пълни читателя с жалост и ужас. Но едва-що се бях заплел в една-две улики и беше започнала да се лее човешка кръв, вратата се отвори с трясък и изникна Кипър. Вдигнах очи към него и той също ме изпълни с жалост и ужас, защото физиономията му гореше, а видът му беше на обезумял. Изглеждаше като боксьора Джак Демпси към края на първата си среща с Джийн Тъни, ако си спомняте, когато беше забравил да се наведе.

На секундата ме заля с порой от думи.

— Бърти! Търсих те навсякъде из това място.

— Бъбрех си със Сордфиш в килера му. Има ли нещо?

— Има ли нещо!

— Не ти ли харесва Червената стая?

— Червената стая!

От поведението му успях да разбера, че не е дошъл да се жалва от настаняването.

— Тогава какъв е малкият ти проблем?

— Малкият ми проблем!

Реших, че това трябва да бъде спряно още в зародиш. До времето за обличане оставаха десет минути, а ние можехме да продължаваме в този дух с часове.

— Слушай, стара ми главо — рекох търпеливо, — най-добре е да решиш дали си старият ми приятел Реджиналд Херинг, или ехото на швейцарските планини. Ако продължаваш да повтаряш всяка дума, която кажа…

В този момент влезе татко Глосъп с коктейлите и размяната на реплики секна. Кипър изпразни чашата си до дъно и изглежда се поуспокои. Щом вратата се затвори след Роди и той можеше отново да говори, започна доста свързано. А след още една чаша продължи.

— Бърти, случи се най-ужасното нещо.

Нямам нищо против да кажа, че сърцето ми се сви. Спомнете си, че в един по-ранен разговор с Боби Уикъм бях сравнил Бринкли Корт с едно от ония свърталища, за които пишеше покойният Едгар Алън По. Ако сте запознати с творбите му, ще се сетите, че не им е леко на тия, които отсядат в подобни провинциални имения. Посетителят във всеки един момент може да срещне разхождащ се труп под покров, напоен с кръв. Преобладаващите условия в Бринкли не представляваха навярно чак такова изпитание, но атмосферата несъмнено беше започнала да става зловеща. А ето сега Кипър недвусмислено намекваше, че има история за разказване, която ще задълбочи генералното усещане, че нещо се мъти.