П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Здрасти, Бърти.

— Здрасти.

— Ето те къде си.

— Да, ето ме.

— Надявах се да те срещна.

— Мечтата ти се сбъдна.

— Виждаш ли, ти ми каза, че ще си тука.

— Да.

— Как върви?

— Гот е.

— Леля ти добре ли е?

— Чудесно.

— Ти добре ли си?

— Сравнително.

— Страхотно. Отдавна не съм бил в Бринкли.

— Да.

— Изглежда си все същото.

— Да.

— Искам да кажа, не се е променило много.

— Не.

— Е, значи така.

Той замълча и преглътна отново. Разбрах, че се приближаваме към същината, а всичко останало е било само предварителни разговори. Имам предвид ония мазни реплики между политици по конференциите, обменени в дух на най-добро разбирателство, преди да се хванат за гушите.

Бях прав. На лицето му сякаш беше изписано, че след първата развалена стрида е глътнал втора, още по-воняща.

— Видях онова нещо в „Таймс“, Бърти — изскрибуца той.

Направих се на ударен. Би трябвало, предполагам, вече да съм започнал да му повдигам гребена, но усетих, че ще бъде забавно да поводя малко за носа нещастника, така че си надянах маската.

— А, да. В „Таймс“. Онова нещо. Точно. Видя го, значи?

— В клуба, след като обядвах. Не можех да повярвам на очите си.

Е, и аз не бях могъл да повярвам на своите, но не го споменах. Мислех си колко й пасва на Боби да крои такива планове без кръчмаря. Вероятно е забравила да предупреди потърпевшите или пък го е пазила в ръкава си по някакви си негови, странни причини. Винаги е била момиче, което задвижваше по най-мистериозен начин чудатите си изпълнения.

— Ще ти кажа защо не можех. Може и да не ми повярваш, но само преди няколко дни тя се сгоди за мен.

— Ами? Какво каза?

— Казах и пак ще го повторя.

— Сгодила се за теб, а?

— Абсолютно. А през цялото време трябва да е крояла това гнусно предателство.

— Малко кофти.

— Ако можеш да ми кажеш нещо по-кофти, ще ти бъда много благодарен. Това още веднъж показва какви са жените. Чудовищен пол, Бърти. Трябва да има закон. Надявам се да доживея деня, когато жените ще бъдат забранени.

— Това би било спирачка за поддържането на човешката раса, не мислиш ли?

— Кой пък иска да поддържа човешката раса?

— Разбирам те. Има нещо вярно в това, да.

Той сприхаво хвърли къч по един минаващ бръмбар, направи гримаса и продължи:

— И точно варварското, кръвожадно коравосърдечие в цялата история, е това, което ме шокира. Нито намек за това, че се готви да ми бие дузпата. Едва миналата седмица, когато обядвахме заедно, тя чертаеше планове за медения месец с най-голямо въодушевление. А ето я сега. Без думичка предупреждение. Би трябвало едно момиче, което прави на пух и прах живота на един мъж, да му драсне един ред, или поне една картичка. Но явно това изобщо не й е дошло наум. Тя просто ме е оставила да си го прочета в сутрешния вестник. Бях като треснат.

— Обзалагам се, че е било така. Причерня ли ти?

— И още как. През останалата част от деня го премислях, а тази сутрин си изпросих отпуск, метнах се на колата и дойдох да ти кажа…

Той млъкна, задавен от силните си чувства.

— Да?

— … да ти кажа, че каквото и да правим, не трябва да оставяме това да помрачи старото ни приятелство.

— Разбира се, че не трябва. Ама, че глупост.

— Такова старо приятелство.

— Не си спомням друго по-старо.

— Още като деца бяхме заедно.

— От времето на ученическите куртки и пъпките.

— Именно. Повече и от братя. Бях готов да отчупя за теб и от последното си блокче карамел с бадеми, а ти делеше фифти-фифти и последната си торбичка кисели бонбонки. Когато се разболях от заушка, я хванах от тебе, а когато имах морбили, ти ги хвана от мен. Всичко за всеки. Така че трябва да продължим независимо от всичко, сякаш нищо не се е случвало.

— Вярно.

— Същите стари обеди.

— О, разбира се.

— Голф в събота и по някоя игра на скуош 13 13 Скуош — вид игра, подобна на тенис, бел.пр. . А когато се ожениш, ще наминавам често за по един коктейл.

— Да, непременно.

— Ще го направя. Макар че трябва да стискам яко зъби, за да не цапардосам с шейкъра това мекотело, тази малка вероломница мисис Бъртрам Устър, по баща Уикъм.

— Трябва ли да я наричаш мекотело и малка вероломница?

— Защо, сещаш ли се за нещо по-лошо? — попита той с вид на човек, който винаги е петимен за идеи. — Познаваш ли Томас Отуей?

— Не мисля. Някой твой приятел?

— Драматург от седемнадесети век. Написал е „Сиракът“. В която пиеса се срещат следните думи: „Кое велико зло не е дело на Жената? Кой е предал Капитолът? Една жена. Заради кого Марк Антоний загуби света? Заради една жена. Кой беше причина за дългата десетгодишна война и превърна накрая старата Троя в пепел? Една жена. Лъжовната, проклетата, гибелната Жена“. Отуей е знаел какво приказва. Направо го е заковал. Не можеше да го изрази по-добре, дори и ако беше познавал Роберта Уикъм лично.