П. Удхаус - Джийвс се намесва

Това, което наклони везните, беше мисълта за чичо Том. Може и да беше заблуден в любовта си към тази каничка за сметана, но не можеше да се отрече силната му привързаност към безобразната вещ. Не можех да понеса идеята, че ще се върне от Харъгейт, ще си каже: „Я чакай да хвърля един освежителен поглед на старата каничка за сметана“ и ще открие, че тя отсъства. Това ще му почерни живота, а любящите племенници дяволски мразят да зачернят живота на чичовците си. Вярно беше, че казах: „Остави чичо Том да пасе“, но всъщност не го мислех. Не мога да забравя, че когато бях в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, този мой роднина от брака на леля ми често ми е изпращал пощенски записи, понякога даже за по десет шилинга. С две думи, той беше играл честно с мен и от мен зависеше да му отвърна със същото.

И ето че пет минути по-късно аз отново стърчах пред Синята стая с Боби Уикъм до мен, която в момента не пееше, но беше готова да го направи, ако мама Крийм, изготвяйки стратегията си по асирийски модел, налетеше като глутница вълци на агне. Състоянието на нервната ми система беше малко под нулата, разбира се, но можеше да е и по-зле. Съвсем различно беше все пак да знам, че Боби Уикъм е на караул. Всеки гангстер може да ви каже, че напрежението и треската по време на разбиване на сейф са значително облекчени, когато имаш наблюдателен пост, готов всеки момент да изреве: „Чупка, ченгетата идват!“.

Само за да се уверя, че Уилбърт не се е върнал от похода си, почуках на вратата. Нищо не помръдна. На фронта всичко беше спокойно. Споменах това на Боби и тя се съгласи, че е тихо като в гробище.

— А сега един бърз преговор, да видим дали си запомнил. Какво правиш, когато аз запея?

— Мятам се през прозореца.

— И…?

— Спускам се по водосточната тръба.

— И…?

— Дим да ме няма.

— Браво. Сега влизай и се размърдай — изкомандва тя и аз влязох.

Свидната ми стара стая си беше същата, каквато я оставих. Никакви промени и първият ми ход, разбира се, беше да набавя друг стол и да довърша започнатото с гардероба. Ударих обаче на камък, защото каничката за сметана не беше там. Предполагам тези клептомани знаят едно-друго и не си крият плячката на явните места. Не ми оставаше нищо, освен да започна изнурително издирване на друг терен и аз продължих да работя, като надавах едно ухо за всяка нота. Нищо обаче не се чуваше и част от стария жизнерадостен дух на Устърови се върна. С негова помощ надзърнах под това, зяпнах зад онова, и тъкмо когато бях пропълзял под тоалетката в изпълнение на изследванията си, един от онези призрачни гласове, толкова характерни за Синята стая, проговори и стана причина да си тресна тиквата:

— За бога! — изпищя той и аз се измъкнах като маринована лукова глава на върха на вилицата, за да установя, че мама Крийм отново ми е дошла на посещение. Тя се беше надвесила над мене с лице, изсечено от камък, на което беше запечатан въпросът „Какво по дяволите?“.

Не я обвинявам. Естествено е една жена да подскочи, когато влезе в стаята на сина си и забележи чуждо дъно на панталон, стърчащо изпод тоалетката.

Минахме по утъпкания път.

— Мистър Устър!

— О, здравейте.

— Пак ли сте вие?

— Ами да — казах, защото това беше самата истина, и от нея излезе един странен звук, не точно хълцукане, но и не много различен от хълцукане.

— Още ли търсите оная мишка?

— Точно така. Стори ми се, че я виждам да пробягва отдолу и се готвех да се разправя с нея, независимо от възрастта и пола й.

— Какво ви кара да мислите, че тук има мишка?

— Е, всеки си мисли по нещо.

— Често ли ходите на лов за мишки?

— Доста рядко.

Изглежда я осени идея.

— Нали не мислите, че сте котка?

— Не, в това съм абсолютно убеден.

— Но преследвате мишки?

— Да.

— Много интересно. Трябва да се консултирам с психиатъра ми, когато се върна в Ню Йорк. Сигурно ще ми каже, че това болезнено съсредоточаване върху мишка означава нещо. Чувствате странно главата си, нали?

— Май че да — потвърдих аз. Ударът беше як и пред очите ми чернееше.

— Така си и мислех. Парещо усещане, предполагам. Сега ще направите това, което ви казвам. Идете в стаята си и си легнете. Отпуснете се. Опитайте се да поспите. Може би чаша силен чай ще помогне. И… Опитвам се да си спомня името на онзи психиатър, когото хората тук много ценят. Мис Уикъм го спомена вчера. Босъм? Блосъм? Глосъп, това беше. Сър Родерик Глосъп. Мисля, че трябва да се консултирате с него. Една моя приятелка в момента е в неговата клиника и смята, че е чудесен. Лекувал и най-упоритите случаи. Междувременно, почивката му е майката. Идете и си вземете хубава почивка.