П. Удхаус - Законът на Устър

Изглежда, намерението на Родерик Споуд бе да склоним дружески глави над тефтерчето, защото, като ме видя да го пъхам в джоба си, внезапно осиротя.

— Ще задържиш ли тефтерчето, Устър?

— Да.

— Но аз исках да го покажа на сър Уоткин. Вътре има много неща и за него.

— Няма защо да причиняваме ненужна болка на сър Уоткин, Споуд.

— Може и да си прав. Мога ли да продължа с опитите си да разбия вратата?

— И дума да не става — строго отрязах аз. — Единственото, което ти разрешавам да направиш, е да се разкараш.

— Да се разкарам ли?

— Да се разкараш. Да ме оставиш на мира, Споуд. Искам да бъда сам.

— Наблюдавах го, докато изчезваше зад чупката в коридора, и енергично го смених в тропането по вратата.

— Гъси. Никакъв отговор.

— Гъси, излез.

— Как не!

— Излез, кретен такъв! Говори Устър.

Но дори това не доведе до желания резултат. По-късно ми обясни как останал с впечатлението, че Споуд умело имитира гласа ми. Най-сетне успях да го убедя, че съм не друг, а приятелят му от детинство, и дочух тътрузене на мебели. Вратата се открехна и той проточи предпазливо врат през отвора като охлюв след гръмотевична буря.

Няма смисъл да влизам в подробностите на емоционалната сцена, която се разигра. Сигурно сте я виждали собственоочно на кино, когато американският флот се появява в последната секунда и спасява обсадения гарнизон. Мога да я обобщя с думите, че направо ми се кланяше доземи. Май беше останал с впечатлението, че съм сразил Родерик Споуд в ръкопашен бой, а аз не сметнах за нужно да уточнявам. Натиках тефтерчето в ръката му, пратих го да го покаже на Мадлин Басет и продължих към стаята си.

Там заварих Джийвс, погълнат от професионални задължения.

Намерението ми беше при следващата ни среща да му тегля ушите, задето ме подложи на нервното напрежение от последния разговор с татко Басет. Но сега го поздравих с усмивка, по-скоро сърдечна, отколкото кисела. В края на краищата, реших аз, научните му методи дадоха някакъв резултат и моментът от всяко положение не предполагаше натяквания. Уелингтън не е трил сол на главата на хората си след битката при Ватерло. Потупвал ги е по гърба и им е предлагал пиячка.

— Охо, Джийвс! Значи си тук?

— Да, сър.

— Е, Джийвс, можеш да започваш да стягаш багажа.

— Сър?

— За пътешествието към дома. Утре заминаваме.

— В такъв случай, сър, не възнамерявате да продължите престоя си в Тотли Тауърс?

Засмях се весело и безгрижно.

— Не задавай тъпи въпроси, Джийвс. Нима Тотли Тауърс е място, където хората доброволно биха продължили престоя си? Вече не е необходимо да се размотавам наоколо. Работата ми е привършена. Потегляме рано сутринта. Тъй че започвай да стягаш багажа. Нали няма да ти отнеме много време?

— Не, сър. Имате само два куфара.

Измъкна ги изпод леглото, отвори по-големия и започна да го пълни със сака и тям подобни, докато аз се разположих в креслото и се захванах да го осветлявам за последните събития.

— Джийвс, планът ти проработи без грешка.

— Много се радвам да го чуя, сър.

— Не смея да твърдя, че онази сцена няма да населява кошмарите ми в близко и по-далечно бъдеще. Въздържам се да коментирам факта, че ме подложи на побеляване на косите. Просто заявявам, че планът беше печеливш. Чичовата благословия изхвръкна като тапа на шампанско и Стифи и Смрадльо могат да поемат към олтара без по-нататъшни усложнения.

— Извънредно задоволително, сър. Значи реакциите на сър Уоткин не се различаваха от предвидените от мен?

— Надминаха ги. Не знам дали някога си виждал як кораб, блъскан от вълна.

— Не, сър. Пребиваването ми на морския бряг винаги е било осъществявано в тихо време.

— Е, точно на това приличаше, когато го осведомих, че желая да му стана племенник по сватовство — видът и поведението му бяха като на потъващия „Титаник“. Помниш ли го? Плавал си по зимния океан, а капитанът взел малката си дъщеричка да му прави компания.

— Вероятно имате предвид „Крушението на Хесперъс“, сър. Очите й били сини като на фея, бузите й наподобявали зората, а кожата й била бяла и нежна като цвят на глогина, разцъфнала през май 12 12 Цитатът е от „Крушението на Хесперъс“ от американския поет Хенри Уодзуърт Лонгфелоу (1807–1882). — Б.ред. .

— Точно така. Та както казах, той се огъна, пропука се по шевовете и пропусна вода. А когато се появи Стифи и му обясни, че е станала грешка и че всъщност става дума за стария Смрадльо Пинкър, облекчението му нямаше граници. На бърза ръка благослови съюза им. Но защо ли си губя времето да ти разправям всичко това, Джийвс? Друга е новината, достойна за първа страница. Друга е новината, която ще разлюлее полилеите. Докопах тефтерчето.