П. Удхаус - Законът на Устър

— Добре, но не му го съобщавай тази вечер — настоях аз. — Нека се поуспокои. И без това преживя тежък шок.

— Шок ли?

— Да. Още не е на себе си.

Очите й се оцъклиха и отразиха загриженост.

— Значи съм била права. Преди малко го видях да излиза от библиотеката и ми се стори, че не е на себе си. Триеше чело и издаваше странни хълцукащи звуци. А когато го попитах случило ли се е нещо, отвърна, че на този свят всеки е обречен да влачи кръста си, но точно той не бива да се оплаква, защото нещата биха могли да бъдат много по-лоши. Не разбрах за какво говори. Той ме остави с думите, че отива да вземе гореща вана, да глътне три аспирина и да си легне. Какво се е случило? За какво беше всичко това?

Усетих, че историята е прекалено сложна за разправяне в тази и без това достатъчно омотана ситуация. Поради това се спрях само на един от аспектите й.

— Стифи току-що му каза, че иска да се омъжи за курата.

— Стефани? Куратът? Господин Пинкър?

— Точно така. Старият Смрадльо Пинкър. Това доста раздруса баща ти. Имаше вид на човек, алергичен към куратите.

Тя задиша емоционално, също като кучето Бартоломю, когато погълна свещта.

— Но… но…

— Да?

— Нима Стефани обича господин Пинкър?

— О, да. Без капчица съмнение.

— Но тогава…

Разгадах мисълта й и веднага я подех.

— Тогава между нея и Гъси не може да има нищо, това ли искаш да кажеш? И си напълно права. Това го доказва, нали така? Тази е гледната точка, към която от самото начало исках да насоча разговора.

— Но той…

— Знам какво е направил. Но мотивите му за това са чисти като снощен сняг. Дори по-чисти. Остави ме да ти разкажа всичко и съм готов да се обзаложа на сто към осем, че когато свърша, ще признаеш, че той заслужава жал, а не обругаване.

Дайте на Бъртрам Устър хубава ясна история, и той ще я разгърне превъзходно. Започнах с ужаса на Гъси пред перспективата да говори на сватбената закуска и стъпка по стъпка я прекарах през последвалите събития. Докато стигна последната глава, очите й се кръстосаха, но определено клоняха към убеденост.

— И твърдиш, че Стефани е скрила тефтерчето в сметаниерата на татко?

— Точно в нея.

— Никога в живота си не съм чувала по-странна история.

— Да, невероятна е, но не смяташ ли, че може да се преглътне с лекота? Само трябва да вземеш под внимание психологията на индивида. С право можеш да заявиш, че не би искала да имаш психология като Стифината дори срещу заплащане, но тя си е нейна и нищо не може да се направи.

— Бърти, сигурен ли си, че не измисляш всичко това?

— От къде на къде ще измислям?

— Така добре познавам алтруистичната ти природа.

— Не, не. Това е голата истина. Не вярваш ли?

— Ще повярвам, ако намеря тефтерчето там, където каза, че го е оставила Стефани. Най-добре да отида и да погледна.

— На твое място и аз бих постъпил така.

— Тръгвам.

— Чудесно.

Изхвръкна от стаята, а аз седнах на пианото и задрънках с един пръст „Ето ги пак времената щастливи“. Това бе единственият наличен начин да излея чувствата си. Бих предпочел да мушна едно-две яйца с бекон, защото напрежението бе изчерпало жизнените ми сокове, но както вече споменах, наоколо не се мяркаха благини.

Бях дълбоко удовлетворен. Чувствах се като маратонец, който след проливане на тонове пот най-сетне е отнесъл с гърди лентата. Единственото облаче, което трепкаше върху синевата на удовлетворението ми, беше мисълта, че в тази урочасана къща винаги съществува вероятност внезапно да изскочи нещо непредвидено, което да помрачи щастливия край. Някак не можех да си представя Тотли Тауърс толкова лесно да хвърли кърпата на ринга. Не може да няма някой скрит коз, помислих си аз. И не сбърках. Когато Мадлин Басет се върна след няколко минути, в ръката й нямаше никакво тефтерче. Докладва за пълната си несъстоятелност да открие дори помен от такова на описаното място. И доколкото схванах от забележките й, беше напълно спряла да вярва в съществуването на подобен предмет.

Не знам дали някога са лисвали кофа студена вода на главата ви. На младини получих такава от едно конярче, с което не успяхме да хармонизираме мненията си. Налегна ме същото усещане за тотално поражение.

Бях объркан и затруднен. Както бе заявил полицаят Оутс, първият ход на печения детектив при възникването на необичайни обстоятелства е да се опита да открие мотива, а какъв би могъл да е мотивът на Стифи да твърди, че тефтерчето е в сметаниерата, когато го няма там, надхвърляше дедуктивния ми капацитет. Момичето ми бе вързало тенекия с нетрепваща ръка, но защо? Положих усилия да изясня въпроса.