П. Удхаус - Законът на Устър

— Какъв прекрасен човек е той! — рече Стифи. — Знаеш ли, ние сме сгодени.

— Тъй ли?

— Да, но никому нито дума. Всичко се пази в дълбока тайна. Чичо Уоткин не бива да научи, преди да бъде съответно обработен.

— И кой е този Харолд?

— Куратът на селото. — Обърна се към Бартоломю. — Ще задигне ли добричкият ни курат шлема на лошия, грозен полицай, за да ни направи много, много щастливи? — попита го тя.

Вторачих се в младата дама, поразен от моралния й облик, ако това безобразие изобщо можеше да се нарече така. Колкото повече опознавам жените, толкова повече се убеждавам, че трябва да се приеме някакъв строг закон срещу тях. Представителките на този пол трябва да се озаптят, иначе самата тъкан на Обществото ще се скапе и тогава какви ли глупаци ще изглеждаме всички.

— Курат? — с усилие проговорих аз. — Но, Стифи, не можеш да искаш от един божи служител да се юрне из енорията да задига полицейски шлемове.

— Защо? — искрено се учуди тя.

— Ами не е редно. Ще станеш причина да разпопят нещастника.

— Да го разпопят ли?

— Това е нещо, което правят с духовниците, когато ги хванат в злодеяние. Точно такъв ще бъде крайният резултат от ужасяващата задача, с която си натоварила великомъченика Харолд.

— Не мисля, че задачата е ужасяваща.

— Да не искаш да кажеш, че това е нещо нормално за куратите?

— Да, точно това искам да кажа. Ще бъде съвсем в стила на Харолд. Когато е учил в „Магдален“, преди да получи просветлението си, е бил невероятно щура глава. Непрекъснато е вършил подобни неща.

Споменаването на „Магдален“ ме заинтригува. Аз също бях възпитаник на този оксфордски колеж.

— А, значи е от „Магдален“? Коя година? Може би го познавам.

— Разбира се, че го познаваш. Той често говори за теб и беше очарован, когато му казах, че пристигаш. Харолд Пинкър.

Смаях се.

— Харолд Пинкър? Старият Смрадльо Пинкър? О, небеса! Един от най-скъпите ми приятели. Аз се чудя какво е станало с него, а той през цялото време се е промъквал по терлици и взел, че станал курат. Това за пореден път доказва колко е вярно твърдението, че половината свят не знае какво правят останалите три четвърти. Смрадльо Пинкър! Сериозно ли твърдиш, че старият Смрадльо се е загрижил за изцелението на душите?

— Естествено. И то много вещо. Преосвещенствата не могат да го нахвалят. Всеки момент ще получи собствена енория, а след това само гледай. Един ден ще стане епископ.

Въодушевлението от факта, че открих отдавна изгубена дружка, помръкна. Започнах да се връщам към действителността и пак се вкиснах.

Ще ви обясня защо. Лесно й беше на Стифи да твърди, че кражбата на полицейски шлем е напълно в стила на стария Смрадльо. Но тя не го познаваше, както го познавах аз. Наблюдавал съм Харолд Пинкър в годините на съзряването му и знам точно какво представлява — едър, тежкоподвижен като нюфаундлендско пале младеж, вярно, изпълнен с жизненост, вярно, винаги полагащ огромни усилия да даде най-доброто от себе си, но винаги в невъзможност да постигне целта. Накратко казано, човек, който се вкопчва и в най-малката възможност да оплеска работата и да се насоса в някоя кал. Кръвта ми се смръзна при самата мисъл, че ще му бъде поверена една толкова деликатна мисия като кражбата на шлема на полицая Оутс. Нямаше начин да не я оплеска.

Замислих се за Смрадльо. Скроен по калъпа на Родерик Споуд, той навремето играеше ръгби не само в университетския, но и в националния отбор. Нямаше равен на себе си в изкуството да тресне противника в някоя кална локва и да скочи на врата му с бутоните напред. Ако търсех човек, който да ми помогне да се отърва от разярен бик, без съмнение изборът ми щеше да спре на него. Ако по някаква злополучна случайност се окажех затворен от мафията в мрачно подземие, гледката на преподобния Харолд Пинкър, спускащ се през комина, би ми доставила неимоверно удоволствие.

Но за успешна кражба на полицейски шлемове не стигат само бицепси. Нужен е финес.

— Така ли мислиш? — ехидно реагирах аз. — Голямо епископстване ще го сполети, ако го спипат как задига шлемовете на уважавани членове на паството.

— Няма да го спипат.

— Разбира се, че ще го спипат. В старата алма матер неминуемо го спипваха. Нямаше и хабер какво значи да свършиш нещо тактично и тихомълком. Стига, Стифи. Зарежи тая работа.

— Не.

— Стифи!

— Не. Шоуто трябва да продължи.

Примирих се. Ясно беше че само ще си губя времето, ако продължа да я будя от моминските й мечти. Реших, че е с умствената настройка на Робърта Уикъм, която веднъж ме убеди да вляза през нощта в стаята на друг гост в провинциалното имение на майка й и да пробия грейката му с губерка за кърпене на чорапи, забита на края на дълга пръчка.