П. Удхаус - Законът на Устър

— Защо трябваше — попита тя — да го правиш?

Естествено, не беше моя работа, но нямаше как да не остана с впечатлението, че би трябвало да подходи по-тактично към очертаващото се трудно и деликатно общуване. Усетих, че и полицаят споделя чувствата ми. Лицето му беше скрито зад калта, но не дотолкова, че да не забележа нараненото му изражение.

— Ще му изкараш акъла на горкичкия с твоето мятане напред-назад. Бартоломю, миличък, да не би да те премаза този грозен мъж?

Отново ми се изплъзна тактичната нотка. Технически имаше основание да нарича обществения служител грозен. Би имал шансове да спечели конкурс за красота само ако се състезава със сър Уоткин Басет, Уфи Просър и още няколко подбрани членове на „Търтеите“. Но такива факти не се натякват на хората. Тези случаи изискват благост. Нищо не може да се сравни с благостта.

Полицаят бе успял да изтръгне себе си и велосипеда от урвата и изследваше последния, за да установи размера на пораженията. Задоволен от факта, че не са катастрофални, той се обърна и изгледа Стифи по тертипа, по който ме лицезрееше старият Басет, когато се гърчех на подсъдимата скамейка на улица Бошър.

— Придвижвах се по обществената пътна мрежа — започна той с бавен, премерен тон, сякаш даваше показания в съда, — когато кучето се нахвърли върху ми по най-ожесточен начин. Бях съборен от велосипеда…

Стифи се улови за аргумента като врял и кипял адвокат.

— Ами защо караш велосипед? Бартоломю мрази велосипедите.

— Карах велосипед, госпожице, защото в противен случай трябва да патрулирам пеш.

— Което ще ти е от голяма полза. Тъкмо да смъкнеш малко тлъстини.

— Това — рече полицаят, очевидно владеещ не по-малко вещо дебатните похвати — няма никакво отношение към обсъждания проблем. — Той измъкна тефтер от някаква ниша в дрехите си, изтръска две попови лъжички от страниците му и продължи: — Обсъжданият въпрос се свежда до факта, че това животно за втори път ми нанася тежки телесни повреди и аз трябва да повдигна обвинение срещу вас, госпожице, за притежание на злобно куче, което не държите под съответен контрол.

Нападките бяха силни, но Стифи не се огъна.

— Не ставай магаре, Оутс. Не можеш да очакваш от едно нормално куче да отмине с безразличие полицай на велосипед. Не е в човешката му природа. А и положително ти си започнал пръв. Я си го дразнил, я нещо друго и ти заявявам, че ще отнеса въпроса чак до Камарата на лордовете. Ще призова този джентълмен за свидетел на случилото се — обърна се тя към мен и чак сега забеляза, че не съм никакъв джентълмен, ами стар приятел. — О, Бърти, здрасти.

— Здрасти, Стифи.

— Кога пристигна?

— Наскоро.

— Видя ли какво стана?

— Да, да. Бях в централната ложа.

— Е, в такъв случай чакай призовка.

— Дадено.

Полицаят съставяше някакъв списък и го отразяваше в тефтера. Вече можеше да докладва за понесените щети.

— Парче кожа, ожулено от дясното коляно. Синини и контузия на левия лакът. Драскотина на носа. Униформа, потънала в кал, която трябва да се даде на чистене. Също и шок… тежък. Ще получите обвинението в законния срок, госпожице.

Яхна велосипеда и отпраши, с което предизвика у кучето Бартоломю страстно мятане напред, едва обуздано от стопанката му. Стифи постоя, загледана с копнеж подире му като момиче, което го е яд, че няма подръка парче тухла. После се обърна към мен и аз се заех със задачата.

— Стифи — започнах, като с лекота прескочих пропастта от „Колко се радвам да те видя и колко добре изглеждаш“, — у теб ли е малкото, подвързано с кафява кожа тефтерче, което вчера Гъси Финк-Нотъл е изпуснал в двора на конюшнята?

Стифи не отговори, явно потънала в размисли по неотдавнашния Оутс. Повторих въпроса и тя се пробуди от транса.

— Тефтерче?

— Малко, подвързано с кафява кожа.

— И пълно с множество пиперливи лични наблюдения?

— Точно то.

— Да, у мен е.

Вдигнах ръце към небето и радостно изцвилих. Кучето Бартоломю ми хвърли неприязнен поглед и промърмори под мустак нещо на галски, но не му обърнах внимание. Дори глутница абърдийнски териери с изхвръкнали очи и оголени мъдреци не би могла да навреди на опиянението на момента.

— Камък ми падна от сърцето!

— На Гъси Финк-Нотъл ли е?

— Да.

— Да не искаш да кажеш, че Гъси е правил онези прекрасни анализи на характерите на Родерик Споуд и чичо Уоткин? Никога не бих допуснала, че притежава такъв забележителен талант.

— Не си единствената. Случаят е много интересен. Очевидно…