П. Удхаус - Законът на Устър

Признавам, че сърцето ми се сви. Дори ако, дай Боже, го държеше под ключ, самото му съществуване навяваше злокобни предчувствия. Не посмях да си представя какво би станало, ако случайно попаднеше в недоброжелателни ръце. Подобно четиво бе истинска бомба.

— Къде го държиш?

— Във вътрешния си джоб. Ето го. О, не, не е то. Странна работа. Май съм го изпуснал някъде.

Не знам какво мислите вие, но аз съм забелязал, че от време на време, както си пасете кротко из попрището на живота, изневиделица ви сдрусват събития, преценявани като съдбовни дори от невъоръжено око. Вътрешен глас ви нашепва, че те вовеки веков ще останат запечатани в паметта ви. Година подир година редовно ще възкръсват в спомените ви тъкмо когато сте най-настроени за блажена дрямка и ще ви карат да се мятате в леглото като сьомга на кука.

В моя случай един от тези незабравими мигове датира от времето на заточението ми в първото частно училище, когато по тъмна доба се прокраднах на пръсти в кабинета на директора (агенти ми бяха предоставили сведения, че държи в шкафа под библиотеката кутия сладкиши) само за да открия, и то след непоправимо дълбоко навлизане във вражеска територия, откъдето всяко отстъпление бе немислимо, че старият дръвник седи зад писалището си и по някакво фатално съвпадение проверява класното ми по литература, което впоследствие се оказа за боклука.

Ако започна да твърдя, че в онзи съдбовен миг Бъртрам съхрани характерното си хладнокръвие, ще изневеря на историческата правда. Проклет да съм, ако не зейнах срещу преподобния Обри Ъпджон, макар и с една малка част от смразяващия ужас, който се стрелна по топографията ми при последните думи на Гъси.

— Изпуснал си го? — изпелтечих аз с треперлив фалцет.

— Да, но няма страшно.

— Така ли?

— Помня всяка дума от съдържанието му.

— Браво. Прекрасно.

— Да.

— И много ли са тези думи?

— Ами доста.

— Соленички?

— Пиперливи.

— Браво.

Гледах го с нарастващо изумление. Човек би допуснал, че към този момент дори такъв изтъкнат безмисловник би трябвало да включи какво се задава на хоризонта. Но не. Очилата му с рогови рамки продължаваха да отразяват самодоволна светлина. Бе преизпълнен с безотговорно безгрижие. От врата надолу му нямаше нищо, но нагоре цареше плътен железобетон. Огъстъс Финк-Нотъл в целия му блясък.

— О, да — продължи бодро той, — всичко съм запаметил и това ме изпълва с особено задоволство. През последната седмица подложих характерите на Родерик Споуд и сър Уоткин Басет на безмилостен анализ. Проникнах до самата сърцевина на същността им. Невероятно е колко материал можеш да събереш, ако започнеш истински да наблюдаваш хората. Чувал ли си някога как сър Уоткин Басет унищожава супата си? Шотландският експрес в тунел е нищо в сравнение с така издаваните звуци. А виждал ли си Споуд да яде аспержи?

— Не.

— Отблъскваща гледка. Способна е да преобърне из основи схващането, че Човекът е венец на Природата.

— Отразил ли си тези два факта в тефтерчето?

— Отделил съм им по половин страница. Но това са банални, повърхностни изяви. Основният обем на изследванията ми е насочен към дълбините.

— Разбирам. И, предполагам, доста си се разпрострял?

— Доста, доста.

— И все с остроумни, иронични изразни средства?

— До последната дума.

— Забележително. Значи старият Басет няма да се отегчава, докато чете.

— Докато чете ли?

— Е, вероятността той да намери тефтерчето не е по-малка от вероятността да го намери кой да е друг, нали така?

Спомням си едни разсъждения на Джийвс за това как човек никога не знае какви гадни номера ще му погоди времето, как той е виждал дни, когато слънцето над билото, подало бодър лик, ливади и реки превръща в злато с изкуство на небесен алхимик, а след това на облак позволило да скрие в було образа му млад, оставяйки света ни в мрак и хлад 7 7 Шекспир (не Джийвс), Сонет 33. Превод Валери Петров. — Б.ред. . Същото се случи в момента и с Гъси. Преди да спомена този аспект на положението, грееше като прожектор, а сега сиянието му угасна, сякаш някой бе дръпнал шалтера.

Стоеше със зейнала уста досущ като мен пред преподобния Обри Ъпджон в гореописания случай. Изражението му почти съвпадаше с изражението, което веднъж засякох на лицето на една екзотична риба в Кралския аквариум в Монако.

— Не съм и помислил за това!

— Крайно време е да започнеш.

— О, нещастен аз!

— Да.

— О, мъко моя!