П. Удхаус - Законът на Устър

— Къде е тя сега?

— Май спомена нещо за разходка до селото. Струва ми се, че си пада по местния курат. Ако нямаш друга работа, можеш да отидеш да се поразтъпчеш и да я посрещнеш.

— Добре.

— И си отваряй очите за псето й. Вероятно е с нея.

— А, добре. Благодаря.

Спомних си, че бе споменал въпросното животно по време на вечерята в клуба. Точно когато ни поднасяха solemeuniere, той ми оголи раната на крака си, та ми се отяде до края на вечерта.

— Хапе като змия.

— Разбрано. Ще си отварям очите. Най-добре да тръгвам веднага.

Скоро стигнах до края на алеята. На портала спрях. Реших да се помотая наоколо, докато Стифи се върне. Запалих цигара и се отдадох на размисъл.

Въпреки че усещах известно успокоение, не бях се съвзел напълно. Устъровата душа нямаше да намери покой, докато тефтерчето не се озовеше в сигурни ръце. Твърде много неща зависеха от него. Както вече обясних на Гъси, ако старият Басет започнеше да го дава тежко и да сипе родителски забрани, Мадлин бе последният човек на света, който би вирнал брадичка и би отговорил със съвременното: „Глей си работата!“ От пръв поглед беше ясно, че принадлежи към оная отмираща порода момичета, които все още се прекланят пред волята на бащата, и бях готов да заложа сто към осем, че при съществуващите обстоятелства щеше да въздъхне, да пролее безмълвна сълза и след разсейването на дима Гъси щеше да се окаже пасящ на свобода.

Продължавах да тъна в мрачни предчувствия, но мислите ми бяха смутени. На пътя пред мен се разиграваше истинска човешка драма.

Вечерните сенки свободно се ширеха наоколо, но видимостта беше достатъчно добра, за да забележа, че по пътя, яхнал велосипед, се спуска едър, масивен, облолик полицай. По всичко личеше, че е в мир със света. Задълженията му за деня може да бяха, а може и да не бяха изпълнени, но в момента явно не беше дежурен и цялото му поведение бе на полицай, над чиято глава не тегне нищо освен шлема.

Като уточня, че караше велосипеда без помощта на ръцете, сигурно ще разберете докъде се бе разпростряла безгрижната веселост на това добродушно ченге.

А драмата произтичаше от факта, че вниманието му все още не бе привлечено от силния, безшумен и ловък преследвач, чийто целеустремен маниер беше типичен за породата му — абърдийнски териер. Караше си спокойно колелото, вдъхваше уханния вечерен бриз, а зад гърба му се носеше шотландецът, затънал в мустаци и вежди, с твърдата решимост да го гони до дупка. Както по-късно правилно отбеляза Джийвс, положението приличаше на кулминационен момент от древногръцка трагедия, в която красивият, въодушевен и храбър герой напето пристъпва по сцената, а Немезида през цялото това време му точи ножа.

Та полицаят караше велосипеда без ръце. В противен случай разразилата се катастрофа нямаше да е толкова мащабна. Самият аз на млади години си падах по велосипедите и май веднъж споменах как спечелих състезанието на момчетата от църковния хор на някакъв селски спортен празник. Поради това мога да потвърдя под клетва, че когато карате без ръце, най-важните условия са усамотението и пълната липса на външна намеса. Дори най-дребният намек за неочаквана поява на шотландски териер водоравно на глезена ви води до немедлена загуба на равновесие. А както е широко известно, ако ръцете ви не са уловили здраво кормилото, рязката загуба на равновесие ще доведе до твърде печални последици.

Точно това и стана. Въпросният пазител на реда изпълни едно от най-акробатичните салта, които съм имал честта да наблюдавам. Както си беше един от нас — весел и доволен човек, така за секунда се озова в канавката под формата на руска салата от ръце, крака и колела, а на ръба стоеше псето и го гледаше с доста оскърбителното изражение на целомъдрено самодоволство, което тъй често съм забелязвал да краси лицето на абърдийнските териери при сблъсъка им с човечеството.

Докато униформеният се мяташе из канавката в отчаяни опити да размотае крайниците си, иззад завоя изникна привлекателна млада особа от женски род, издокарана в костюм от меланжиран туид, в която разпознах познатите черти на Стифи Бинг.

След предупреждението на Гъси бе естествено да очаквам именно нея. Видът на шотландския териер трябваше да ми подскаже, че е неин и ничий друг. Имах всички основания да помисля: „Щом шотландецът е тук, може ли Стифи да е далече?“

По маниера й личеше, че е раздразнена от полицая. Мушна извитата част на пръчката под каишката на кучето и го притегли към себе си, след което заговори на мъжа, който беше започнал да изниква от канавката като Афродита от морската пяна.