П. Удхаус - Законът на Устър

Не ми хареса формата на първо лице множествено число, в която говореше, но проумях накъде бие и с искрено съжаление забих карфица в балона на надеждите й.

— Искаш да пробутам няколко добри думи за Смрадльо? Искаш да хвана чичо ти под ръка, да го дръпна настрана и да му обясня какъв прекрасен човек е Смрадльо? Нищо не би ми доставило, по-голямо удоволствие, но за жалост отношенията между чичо ти и мен не предполагат подобни откровения.

— Не, не, не искам това.

— Ами не виждам какво друго бих могъл да направя.

— Ще видиш — отсече тя и отново усетих определена тревога. Заповтарях си, че трябва да съм твърд.

Не можех да не си припомням Робърта Уикъм и грейката с топла вода. Човек си мисли, че е от легирана стомана, ала неочаквано мъглата се разнася и той открива, че е позволил на някакво момиче да го убеди да извърши нещо ужасяващо. Самсон е изпитал същото с Далила.

— Тъй ли? — предпазливо изрекох аз.

Тя млъкна, за да почеше Бартоломю зад лявото ухо. След това възобнови монолога си.

— Да хвалиш Харолд пред чичо Уоткин далеч не е достатъчно. Налага се разработването на много по-хитроумен план, който ще го повали с един удар. И преди няколко дни го измислих. Чел ли си някога „Будоарът на милейди“?

— Веднъж написах за него статията „Какво носи добре облеченият мъж“, но не съм редовен читател. Защо?

— Миналата седмица там беше публикувана историята на един херцог, който не разрешавал на дъщеря си да се омъжи за младия му секретар и поради това секретарят накарал свой добър приятел да заведе херцога с лодката в езерото и да я преобърне. След това секретарят скочил в езерото, извадил херцога и той казал: „Дадено.“

Реших, че няма смисъл да си губим времето с подобна идея.

— Горчиво се лъжеш, ако храниш някаква илюзия, че ще кача сър Уоткин Басет на лодка и ще я преобърна. Преди всичко той за нищо на света не би се качил в една лодка с мен.

— Прав си. Освен това нямаме езеро. А Харолд ми заяви да не си правя илюзии и за селското езеро, защото водата е твърде студена да скача и да спасява когото и да било по това време на годината.

— Приветствам тази проява на солиден здрав разум.

— Тогава се сетих за една друга история. В нея се разправя за млад влюбен, който накарал свой приятел да се преоблече като скитник и да нападне бащата на момичето, а той се втурнал и го спасил.

Потупах я леко по ръката.

— Недостатъкът на всичките ти планове е, че героят винаги има подръка някой малоумен приятел, готов да се забърка във всякакви каши заради него. Случаят със Смрадльо обаче не е такъв. Много съм привързан към нещастника, можеш дори да си позволиш волността да твърдиш, че го обичам като роден брат, но нещата, които съм в състояние да направя в негов интерес, са крайно ограничени.

— Това няма никакво значение, тъй като той сложи президентско вето и на този план. Какво щял да каже викарият, ако научел. Но одобри последния.

— О, има и последен?

— Да, и е страхотен. Красотата му се състои в това, че ролята на Харолд не подлежи и на най-малък упрек. И хиляда викарии не биха могли да му кажат копче. Единственият проблем е, че има нужда от съучастник, и дълго се чудих към кого да се обърна, докато не чух, че пристигаш. Но сега си тук и всичко е наред.

— А, наред било значи! Вече ти съобщих, млада ми Бинг, и сега ти повтарям, че нищо на света не може да ме принуди да се замеся в отблъскващите ти интриги.

— Длъжен си, Бърти! Ние разчитаме на теб. А трябва да направиш нещо съвсем дребно — да откраднеш сребърната сметаниера на чичо Уоткин.

Не знам как бихте постъпили вие, ако момиче, облечено в меланжиран туид, ви тръсне подобно нещо едва осем часа след като пурпурна в лицето леля е сторила същото. Напълно е възможно да получите тик. Повечето хора биха получили два тика. Лично аз бях повече развеселен, отколкото възмутен. Дори, ако не ме лъже паметта, се засмях. И толкова по-добре, защото това се оказа последният ми смях за твърде продължителен период от време.

— О, нима? — рекох аз. — Я ми разкажи по-подробно. — Чувствах, че ще е забавно да оставя малката глупачка да продължи. — Да открадна сметаниерата му, а?

— Да. Донесе я вчера от Лондон за колекцията си. Представлява сребърна крава с пиянско изражение на лицето. Не може да й се нарадва. Снощи на вечеря я сложи на масата пред себе си и не спря да й се любува. Точно тогава ми хрумна тази идея. Помислих си, че ако Харолд успее да я задигне и след това му я върне, чичо Уоткин ще бъде толкова признателен, че ще го обсипе с водопад от енории. Но след това видях уловката.